Харлан Коубън - Клопка

Застанал на разстояние от останалите родители, Тед си мислеше за изминалия ден и почти се усмихваше. Ала внезапно действителността отново му напомни за себе си и го сграбчи за гърлото. Винаги ставаше така. Тъкмо започнеше да се чувства като всички хора, и нещо го дърпаше назад — цената за временното успокоение беше жестока.

Спомни си за Хейли на същото това игрище — в деня на откриването му — и за часовете, които дъщеря му бе прекарала тук, за да тренира удара с лявата ръка. В най-отдалечения ъгъл на игрището беше оставено място, където Хейли идваше специално, за да работи върху левия си удар, защото трябваше да подобри левия си удар, скаутите наблюдаваха левия й удар, нейната слабост бе проклетият й ляв удар и университетът във Вирджиния нямаше никога да я приеме, ако не оправи левия си удар. Така че тя по цели дни работеше върху своя ляв удар — не само на игрището, а и вкъщи. Започна да използва ляв удар и за други неща: миеше си зъбите с лявата ръка, пишеше с лявата ръка и какво ли още не. Всички родители в града окуражаваха децата си да се представят добре, денонощно ги натискаха за по-добри оценки в училище, за повече успехи в спорта с надеждата да ги вкарат в престижните институти за висше образование. Но при Хейли не беше така. Никой не я притискаше. Тя самичка се амбицираше. Дали не беше твърде амбициозна? Може би. Но накрая университетът във Вирджиния така и не я взе. Левият й удар бе станал от добър по-добър, тя бе отлична кандидатура за гимназиалния отбор или може би за по-долното ниво на първа дивизия, но не и за университета във Вирджиния. Хейли бе сломена, неутешима. Защо? На кого му пука? Какво значение има това в края на краищата?

Тя толкова много му липсваше, по дяволите!

Повече нямаше да ходи на състезанията й по лакрос. Липсваше му времето, в което двамата гледаха телевизия, липсваше му начинът, по който го караше да пуска нейната музика, видеозаписите на YouTube, които й се струваха изключително забавни и които искаше да му покаже. Липсваха му милите жестове в отношенията им като например как тя извърташе очи, щом го срещнеше по време на любимата му „нощна“ разходка в кухнята. Или как продължително целуваше Марша, напълно преднамерено, за да накара Хейли да се намръщи и да извика: „Хе-е-е-ей! Я стига, децата ви гледат!“.

По силата на негласно споразумение двамата с Марша не се бяха докосвали един друг вече три месеца. Раната бе още прясна. Липсата на физическа близост помежду им не пораждаше напрежение, въпреки че той бе почувствал огромна празнота в душата си. Просто не беше толкова важно, че да мисли за това, още по-малко в този момент.

Неизвестността. Тя ти тежи. Искаш отговор, какъвто и да е той, и това те кара да се обвиняваш още повече, да се чувстваш още по-зле. Усещането за вина го разяждаше отвътре, глождеше душата му всеки божи ден. Тед не си падаше по конфликтите. От тях получаваше сърцебиене. Спорът със съседите миналата година за мястото, през което трябва да мине оградата между двата двора, му бе отнел съня в продължение на няколко седмици. Лежеше буден в леглото, като продължаваше да премисля и да спори наум.

Грешката беше негова.

Правило номер едно за мъжа: дъщеря ти е в безопасност в твоя дом. Ти се грижиш за семейството си. Колкото и да бе ужасно, фактът си остава факт: Тед не си бе свършил работата. Дали някой не бе влязъл с взлом в къщата и не бе отвлякъл неговата Хейли? Е, това е удар срещу самия него, нали така? Бащата трябва да закриля. Това е първото му задължение. А ако Хейли бе напуснала дома си по собствено желание, ако през онази нощ се бе промъкнала тайничко навън и бе избягала от вкъщи? Това също се пишеше на неговия гръб. Значи не е бил бащата, с когото дъщеря му би могла да сподели какво не е наред и какво се случва в живота й.

Тези мисли нямаха край. Искаше му се да върне времето назад, да промени нещо, каквото и да е. Хейли винаги се бе отличавала със силен дух, беше независимо и разумно дете. Беше се възхищавал на нейната находчивост, която определено бе наследила от майка си. Дали това сега не бе проявление на тази нейна находчивост? За да може той да осъзнае факта, че, ами да, Хейли няма нужда от толкова родителски грижи, колкото Патриша и Раян?

Ненужни размишления, които нямаха край.

Тед не беше от хората, които често страдат от депресия, съвсем не, но понякога имаше мрачни и неприветливи дни, в които си спомняше къде баща му държи пистолета си. Сега си представи цялата сцена — как се уверява, че вътре няма никой, как влиза в къщата, в която бе прекарал детството си и където все още живееха неговите родители, взема пистолета от кутията за обувки от горния рафт в дрешника, слиза в мазето, където за първи път се целунаха с Ейми Стийн в седми клас, влиза в пералното помещение, защото подът там бе циментов, не бе покрит с мокет и можеше лесно да бъде почистен. Щеше да седне на пода, да опре гръб в старата пералня, да пъхне пистолета в устата си и всичко щеше да свърши.