Харлан Коубън - Клопка

— Помня.

— Каза ми, че не го разбирам. Но сега вече разбирам. Преследвало го е чувство за вина, защото е застрелял невинен човек.

Мишел не спираше да си води бележки — Уенди нямаше представа какво толкова дращи в бележника си.

— Ето как е станало според мен — продължи Уенди. — Дан Мърсър е освободен. Ед Грейсън е гневен. Убива Мърсър и се отървава от уликите. Когато се прибира вкъщи, жена му Маги разбира какво е направил. Не знам как точно е станало. Може би Маги е обезумяла. Може би му е изкрещяла: „Какво си направил, не е бил Дан, а брат ми!“. А може би И Джи му е казал истината за чичо си. Не знам. Представи си само какво е минало през главата на Грейсън. Месеци наред присъства на всяко изслушване в съда, говори по медиите, съчувства на жертвите, настоява Дан Мърсър да бъде наказан.

— А после внезапно разбира, че е убил не този, когото трябва.

— Точно така. Освен това е научил, че Артър Лимейн, неговият шурей, няма никога да бъде осъден. А ако по някакъв начин го изправят пред съда, това ще очерни семейството му.

— Щяло е да стане скандал — каза Уокър. — Да накара семейството си отново да преживее всичко това. Да признае пред света, че през цялото време е бил на грешен път. И какво? Грейсън предпочел да го осакати?

— Да. Мисля, че не са му достигнали силите за още едно убийство. Не и след онова, което се е случило първия път.

— При това, независимо дали му харесва, или не, той е брат на жена му.

— Точно така.

Уенди погледна към Мишел, която седеше от другата страна на масата. Сега тя говореше по телефона, като почти шепнеше в слушалката.

Уокър каза:

— Говори се, че жената на Грейсън го е напуснала. Взела е и детето.

— Може би заради онова, което той стори на Дан.

— А може да е и заради брат си.

— Правилно.

Уокър въздъхна.

— И как можем да го докажем?

— Не знам. Очевидно Лимейн няма да си признае, но пък вие бихте могли да го попритиснете.

— Въпреки това. Бил е прострелян в мрака. Няма други свидетели. А ние вече знаем, че Грейсън е много добър в укриването на улики.

Млъкнаха. Мишел затвори телефона. Написа още нещо в бележника си и свърза написаното с големи дълги стрелки. Спря, огледа бележките си и се намръщи.

Уенди я попита:

— Какво е това?

Мишел отново започна да пише.

— Още не съм съвсем сигурна. Но в цялата тази теория нещо куца.

— Какво е то?

— Може и да не е кой знае какво, но има несъответствие във времето. Лимейн е бил прострелян преди убийството на Дан Мърсър.

Телефонът на Уенди завибрира. Някой чакаше да говори с нея. Провери от кой номер идва обаждането. Беше Уин.

— Трябва да затварям — каза тя на Уокър. — Чакат ме на телефона.

— Извинявай за тона ми преди малко.

— Няма нищо.

— Все още искам да ти се обадя, когато това свърши.

Тя сдържа усмивката си.

— Когато това свърши — повтори Уенди и превключи на другата линия. — Ало?

— Относно искането ти — рече Уин. — Поинтересувах се за Фил Търнбол.

— Знаеш ли кой му е поставил капан?

— Къде си?

— Вкъщи.

— Ела в офиса ми. Мисля, че трябва да видиш нещо.

Уин беше богат. Свръхбогат.

Един пример: Уин бе съкратено от Уиндзър Хорн Локууд III. Офисът му се намираше на 46-а улица и „Парк авеню“ в небостъргача „Лок-Хорн“.

Сами си направете сметката.

Уенди спря колата си на паркинга на „Мет Лайф Билдинг“. Навремето баща й работеше недалече оттук. Тя си спомни за него, как навиваше ръкавите си до лактите — едно действие, означаващо, че винаги е готов да помогне и че не иска да го вземат за „костюмар“. Баща й имаше огромни ръце. Край него тя се чувстваше в безопасност. Въпреки че от години бе покойник, в момента й се искаше да се сгуши в бащините ръце и да слуша как баща й я уверява, че всичко ще бъде наред. Дали изобщо порастваме някога? И Джон я караше да се чувства така — в безопасност. Може да ви изглежда антифеминистко — усещането за сигурност, вдъхвано й от мъжете — но точно така си беше. Попе беше страхотен, но това не влизаше в задълженията му. Чарли, е, той винаги щеше да си остане нейното малко момченце, за което тя трябваше да се грижи, а не той за нея. И двамата мъже, с които се чувстваше сигурна, бяха мъртви. Те никога не я бяха предавали, но сега, когато на плещите й се бяха стоварили толкова беди, тя се запита дали един тих глас не й нашепва, че предателката е била тъкмо тя.

Уин бе преместил офиса си един етаж по-долу. Асансьорът спря пред табела, на която пишеше: „Агенция за набиране на таланти“. Секретарката я поздрави с писклив глас: