Линкълн Чайлд - Забравената стая

Лоугън вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

- Трябва да отвориш този сейф - каза той.

- Моля? - примигна Олафсон.

- Чу ме, Грегъри. Трябва да отвориш сейфа, за да видим какво има вътре.

- Мисля, че бях пределно ясен по този въпрос отговори Олафсон. - Предсрочното отваряне на сейфа ще означава да наруша обещанието си към хартата на „Лукс“. Да се изправя срещу седемдесет години спазване на клетвата.

- Мисля, че аз също бях ясен. Ако откажеш, ще бъдат изгубени още животи. - Лоугън се приближи към бюрото на Олафсон.

Сега директорът за пръв път видя ясно посетителя си. Дрехите и лицето на енигмолога бяха покрити с петна от нещо, което приличаше на сажди. Очите му бяха зачервени и възпалени, сякаш не беше мигнал цяла нощ. Макар да изглеждаше изтощен, устата му беше решително стисната. Олафсон бързо направи връзката.

- Мили боже, нима искаш да кажеш, че вчерашният нещастен случай... пожарът в къщата на Флуд... - Той замълча, защото дрехите на Лоугън послужиха за потвърждение.

- Грегъри, да не мислиш, че е съвпадение? Отречи, най-спокойният човек, изведнъж се побърква и самоубива? Главният предприемач за преустройствата на Западното крило веднага след това се пенсионира и никой не знае къде е днес. И Памела. Тя ми разказа, че преди няколко месеца е била подложена на тормоз от човек, който е искал да види чертежите на „Лукс“. Помага ни да открием как се влиза в помещението... и на следващия ден е убита.

- Това е трагично произшествие.

Лоугън махна с ръка, сякаш искаше да прогони някакво досадно насекомо.

- Не го вярвам. Ти също не бива да се заблуждаваш.

Олафсон си пое дълбоко дъх.

- Джеръми, говориш за заговор.

Лоугън кимна леко за потвърждение.

- Извинявай, но мисля, че това е абсурд. Зная, че си падаше по Памела Флуд - личеше си отдалече. Наистина се чувствам ужасно заради случилото се, но ти не можеш просто да прехвърляш...

Лоугън бързо се приближи към бюрото и се надвеси над него.

- Твой морален дълг е да отвориш този сейф.

Олафсон го гледаше, без да отговаря.

- Първо Стречи, след това Уилкокс, сега Пам Флуд. Колко живота трябва да бъдат съсипани или отнети, преди да стигнем до дъното на това?

- Джеръми, смятам, че е твърде...

- Аз съм следващият, който трябва да умре. В края на краищата, това е логичният избор. Твърде е възможно вече да са правили опит да ме убият. Как ще се почувстваш, ако следващият успее?

- Няма причини да смяташ, че онова в сейфа ще...

Лоугън се наклони още напред.

- Кръвта на Пам е на твоите ръце. На твоите ръце . Грегъри, ти ме повика. Ти ме помоли за помощ. И сега ще прегледаме това проклето нещо. Аз ще науча какво има в сейфа дори да се наложи лично да го взривя.

Мълчание захлупи кабинета. Дълго време нито един от двамата мъже не помръдна. Най-накрая с тиха въздишка Олафсон набра вътрешен номер, след това зачака да чуе южнолондонския акцент на човека, когато търсеше.

- Иън? Обажда се доктор Олафсон. Удобно ли ти е да отложим с час нашата среща? Чудесно. Благодаря. - След това остави слушалката на място и очите му се спряха върху тези на Лоугън.

Бръкна в джоба за връзката ключове, избра един малък месингов ключ и го вкара в ключалката на долното ляво чекмедже на писалището. Отключи го, откривайки десетина увиснали на две релси папки. Плъзна пръсти по тях, докато не стигна до последната. Вътре имаше едно-единствено досие, без етикет, пожълтяло от времето. Той го извади, сложи го на бюрото си и го отвори.

Вътре имаше плик също без етикет. Той беше запечатан с тъмночервен восък, носещ печата на „Лукс“.

Олафсон взе плика за писма и погледна отново към Лоугън. Той отвърна на погледа му с безизразно, неразгадаемо лице. Най-накрая, след като си пое дълбоко дъх, Олафсон пъхна пръст под капачето на плика и строши печата.

Вътре лежеше един-единствен лист светлосиня хартия, на която бяха изписани три числа: 42, 17 и 54.

Олафсон се завъртя със стола така, че се озова с лице към задната част на кабинета. Под абстрактните експресионистки картини върху тъмното дърво висеше рамкирана фотография: официална снимка на първия директор с всички учени от 1892 - годината, когато „Лукс“ беше получил името си. Олафсон хвана десния край на снимката и предпазливо започна да го дърпа. Той се завъртя настрана, закрепен с панти за стената вместо с канап. Зад снимката се криеше шайбата за набиране на цифровата комбинация на малък сейф с втори клас на защита.

Стиснал листа синя хартия в лявата си ръка, Олафсон хвана шайбата с дясната. Завъртя я няколко пъти наляво, след това забави въртенето, за да спре точно когато стрелката на шайбата застана на 42. После завъртя шайбата надясно, правейки две пълни обиколки, преди да спре на 17. Отново завъртя шайбата наляво, докато след пълен кръг не спря на 54. Най-накрая внимателно я завъртя надясно, докато не почувства как резетата се прибират. Пусна шайбата и хвана дръжката до нея, за да отвори вратата на сейфа.