Линкълн Чайлд - Забравената стая

Занимава се с това може би десетина минути, като същевременно се напрягаше да запази чувството на вътрешен покой в центъра на дзадзен . Не беше съвършен процес, защото му липсваше нужната дисциплина за това, но когато се изправи, главоболието му беше намаляло, шепотът беше спрял и най-хубавото - музиката свиреше много по-тихо.

Хвърли възглавницата на леглото, пъхна амулета обратно под ризата си, направи пауза, за да поеме един последен пречистващ дъх, после взе мешката от бюрото, отвори вратата и излезе от апартамента.

В старата викторианска къща на улица „Пери“ Памела Флуд седеше смутена в малкото помещение на горния етаж, което обичаше да нарича своята съблекалня, и се гримираше. Правеше го рядко и дори тази вечер се ограничи с възможния минимум, но си заслужаваше усилието. Нямаше братя или сестри и след смъртта на баща си получи къщата с нейните странно извити коридори, задни стълбища и заспали помещения с неясно предназначение. Ползата от това - може би единствената - беше, че определи предназначението на всяко помещение според прищявката си.

Беше девет без четвърт вечерта - любимият ѝ час, прозорците бяха отворени за прохладния нощен бриз, а сънливата квартална улица утихна, като се изключи жуженето на насекомите. До десния ѝ лакът стоеше чаша студен чай с щипка мента, а уредбата въртеше диск на Чарлз Мингъс.

Очакваше с нетърпение срещата с Джеръми Лоугън и вечерята, която със сигурност щеше да бъде прекрасна. Очакваше с нетърпение, както признаваше пред себе си с лека тръпка, и онова, което би могло да се случи след това. На място като Нюпорт не беше лесно да се срещаш с някого. В курортен град като този човек винаги се чувства изложен на наблюдение. Не би си позволила връзки с клиенти, а тъй като цял живот беше живяла тук, познаваше всички ергени на разположение прекалено добре като бивши съученици и настоящи съседи, за да може да ги възприеме като романтични обекти. Оставаха туристите или интернет милионерите, които идваха да се изфукат с яхтите си, преструвайки се, че се отбиват на джаз фестивала... Забрави!

Възможностите бяха твърде ограничени.

... Какъв беше този шум? Май някой чукаше на входната врата. Тя стана, намали звука на уредбата и се отправи към стълбищната площадка, за да се ослуша. Не, нямаше нищо. Погледна часовника си: Джеръми щеше да дойде след двайсет минути.

Виж се: нервна си като гимназистка преди абитуриентския си бал, помисли си тя. Имаше навика да пуска музиката толкова силно, че като нищо можеше да не чуе телефона или звънеца. Не беше добре за човек, който разчита на клиенти и препоръки, за да си изкарва хляба. Върна се пред огледалото на тоалетката и усили отново уредбата, но не толкова, колкото преди малко.

Когато седна, си каза, че трябва да вземе визитката, която беше обещала да покаже на Джеръми. След като я бе намерила, се бе погрижила да я прибере така, че да не я изгуби отново в къщата, пълна с купища книги, пакети паус и архитектурни чертежи, която имаше навика да засмуква разни неща и да ги скрива.

Когато започна да си слага червилото, мислите ѝ отново се върнаха на Лоугън. Странно как първите ѝ впечатления от него бяха толкова замъглени от подозрения и тревога. А после, когато научи кой е той, отиде в „Блу Лобстър“ решена да се видят, но да не си пада по него. По-късно осъзна, че това вероятно е било реакция срещу неговата известност: нейното новоанглийско пуританство не би ѝ позволило да се среща с човек, появил се на корицата на списание „Пийпъл“ заради професия, създадена като по поръчка за подобна популярност. Обаче въпреки това я беше спечелил. Не защото се бе опитал да го направи и може би това беше една от причините. Държа се естествено, без да позира, приятелски и скромно, дори беше сдържан, когато ставаше дума за работата му. Освен това беше забавен, по един малко палячовски начин. Това, че беше привлекателен, само ускори сломяването на естествената ѝ съпротива.

Започна да го взима на сериозно едва след вечерята им в „При Джо“. Но още не можеше да го разбере напълно. Очевидно беше твърде мислещ човек: Пам винаги имаше усещането, че когато говори, той влага много повече мисли в отговорите си, отколкото можеше да се извлече от самите думи. Онова, което се виждаше на повърхността, беше върхът на един много интригуващ айсберг. Но имаше и друго: как те гледаше, докато говориш, сякаш разбира чувствата ти по-добре от самия теб. В резултат онази вечер не се почувства нито веднъж осъдена, а само и единствено разбрана .