Линкълн Чайлд - Забравената стая

Какво беше това? Трополене? Стана отново и спря уредбата. Шумът беше дошъл отдолу. Обаче на фона на музиката не можеше да бъде сигурна. А може би се чуваше от улицата.

Стоеше в съблекалнята и се ослушваше. Погледна часовника си - до девет оставаше съвсем малко. През последните няколко месеца имаше епидемия от обири, но те винаги се бяха случвали в ранните утринни часове.

Докато се колебаеше под меката жълта светлина, се чу друг шум: скърцането на дъска от дюшемето в някое от помещенията на долния етаж.

Памела набързо се огледа преценяващо в огледалото: Джеръми нямаше вид на тип, който би си отворил и влязъл просто така, но за всеки случай искаше да е сигурна, че изглежда добре.

Тя излезе на площадката и се спусна по стълбището, спирайки по средата:

- Джеръми? - извика. - Нима не знаеш, че влизането в женски будоар без покана е признак на лош вкус?

Нямаше отговор.

Пам слезе по останалата част от стъпалата, мина край всекидневната, край трапезарията, като палеше лампите по извитите коридори, докато не стигна до кухнята. Тук се спря и смръщи чело. Задната врата беше отворена. Странно. Нюпорт беше безопасно място, но тя знаеше достатъчно, за да държи вратите под ключ след залез слънце.

Затвори и заключи вратата. После погледна мобилния си телефон, за да се увери, че бутонът за бързо набиране на 911 си е на мястото, и се вмъкна тихо в кухнята, светвайки лампата с прекрачването на прага.

Сякаш всичко беше наред: новият хладилник; старата готварска печка, на която майка ѝ беше приготвяла всички онези прекрасни обеди и вечери; кухненската маса - в единия ѝ край струпана днешната поща, а в другия - самотната подложка за хранене. Беше точно така, както я беше оставила след обеда.

В този миг подуши пушека.

Миризмата беше слаба, но остра, а Пам беше научена да се отнася сериозно към нея. Окабеляването на къщата беше много остаряло, но беше отложила подмяната заради разходите. Вероятно някой от бушоните бе прегрял. Заради оборудването в офиса, лакомо за ток, беше завила 20-амперови бушони в чашките вместо 15-амперови. Това беше възможно, защото бушоните бяха от стария модел. Знаеше, че е опасно и оттогава внимаваше да не пуска офис оборудването, ако работи климатикът, и обратното. Но тази вечер машините не работеха. За да се успокои, реши да смени всички 20-амперови бушони и на тяхно място да постави тези с нужното напрежение. Нямаше нужда да бъде предупреждавана няколко пъти, за да направи каквото трябва. Другата седмица щеше да изпие горчивата чаша и да повика електротехник, за да направи оферта.

Потънала в тези мисли, беше отворила вратата на мазето и точно се готвеше да отвори кутията с бушоните, когато застина в шок на площадката в горния край на стълбището.

В мазето бушуваше пожар: черен дим се кълбеше яростно нагоре по стълбите, жълтите езици на пламъците се люшкаха и носеха към нея по начин, в който въпреки стремителността имаше нещо гальовно. Докато гледаше, второ кълбо дим и пламъци изведнъж изригна от разклонителната кутия на далечната стена на мазето.

Тя се завъртя и посегна за телефона, готова да повика пожарната. Докато се готвеше да го направи, иззад вратата на килера изскочи фигура в черно и ръка в кожа се уви около главата ѝ, прекъсвайки в зародиш всякакви викове. Ръката на Памела инстинктивно се стрелна нагоре и телефонът излетя от дланта ѝ.

Фигурата я задърпа навън от кухнята, далеч от прозорците и навътре в къщата. За миг Памела беше прекалено изненадана, за да се съпротивлява. Но щом се посъвзе, започна да се бори с все сили, да крещи под затисналата устата ѝ кожа, да хапе и удря фигурата с юмруци.

Яростта на атаката, изглежда, изненада нападателя за миг. Хватката му се разхлаби и Памела използва това, за да се обърне и да се подготви за контраатака. Но в този момент влажна кърпа плътно се залепи върху ноздрите и устата ѝ. Усети киселата миризма на химикал. Започна да ѝ причернява. Тя отново се замята насам-натам, отчаяно зарита с крака, опитвайки се с все сили да вика за помощ, но с всяко вдишване крайниците ѝ натежаваха все повече и се вцепеняваха.

Стъпка по стъпка нападателят я дърпаше назад - далеч от задната врата и свободата. Последното, което видя, преди около нея всичко да потъне в мрак, бяха оранжевите езици на пламъците, които сега гризяха стените на кухнята с удивителна бързина.

Джеръми Лоугьн управляваше своя ретро „Лотос“ по „Оушън Авеню“, а морският бриз си играеше с къдриците му. Вечерта беше чудесна: слънцето залезе и облаците, които се трупаха високо в небето, бяха осветени в розово от последните му лъчи. Чувстваше се много по-добре, отколкото през последните дни. Нямаше съмнение, че за това трябва да благодари на Пам Флуд и предстоящата им среща.