Линкълн Чайлд - Забравената стая

- Какво има? - попита Ким. - Изглеждаш така, сякаш си видял призрак, както се казва в клишето.

- Това е - отговори ѝ той. - Музиката, която чувах в главата си.

- Какво означава това? - попита Ким. - Не мисля, че Машината е виновна.

Той бързо изключи плеъра.

- Не - отговори, докато се връщаше в кабинета си и се настани зад бюрото. - Не, не мисля, че е виновна. Нали си спомняш, че съм емнат? Първото място, където чух тази музика, беше кабинетът на Стречи. Ако се реша на предположение, ще кажа, че емпатът у мен е доловил онова, което сам Стречи е слушал, когато е започнал да се разболява. - Той направи пауза. - Има обаче и още нещо.

- Какво?

- Когато за първи път чух музиката в кабинета на Стречи, аз също така подуших нещо. Беше ужасно, подобно на изгоряла плът.

- Музиката на Алкан действа странно на някои хора. Някои твърдят, че са подушили дим, докато са я слушали.

Лоугън едва ли чу думите ѝ, защото се беше замислил.

- Малко преди да умре, Стречи казва, че е преследван от гласове. Гласове с вкус на отрова. След това доктор Уилкокс онази сутрин. Той беснееше заради гласове в главата. Гласове, които причиняват болка, които са твърде остри.

- Аз не бях там - вметна Ким. - И слава богу!

- В този момент предположих, че Уилкокс иска да каже, че гласовете причиняват болка, защото са твърде пронизителни, твърде високи. Обаче не мисля, че е имал предвид „пронизителни“ в този смисъл. Мисля, че е могъл да усеща гласовете.

Ким го изгледа.

- Говориш за синестезията, нали?

Енигмологът кимна.

- Да подушиш музиката, да вкусиш гласовете, да усетиш гласовете.

Ким дълго остана права пред бюрото, заета да обмисля чутото.

- По-добре да се връщам и да се залавям за работа - тихо каза тя най-накрая.

- Благодаря за сандвича - отговори Лоугън. Гледаше как си тръгва и затваря вратата на излизане. Очите му се насочиха към сандвича, който лежеше на бялата порцеланова чиния. След това се плъзнаха към листа с трите пасажа, съдържащи кратки сведения за тримата учени, стоящи зад Проекта „Грях“. След минутка взе листа и се зае внимателно да го препрочита.

Хосписът „Тонтън Ривър“ се помещаваше в триетажна кремава сграда на улица „Мидъл“ във Фол Ривър, Масачузетс. Лоугън остави колата на паркинга зад сградата, след това, наведен срещу виещия вятър, влезе през главния вход и се зае да събира сведения.

- Ето го там - му каза пет минути по-късно една от сестрите на втория етаж. - До прозореца.

- Благодаря - кимна енигмологът.

- Каква казахте, че е роднинската ви връзка?

- Далечна - отговори Лоугън. - Всичко е много сложно.

- Каквато и да връзката ви, много мило, че се отбихте да го видите, особено като се има предвид наближаващата буря. Двете му деца са покойници, а внуците не идват. Безобразие, защото умът му, ако не друго, още е остър.

- Още веднъж много ви благодаря.

Сестрата кимна към кутията шоколадови бонбони, която Лоугън носеше.

- Съжалявам, но му е забранено.

- Ще ги оставя в сестринската стая на излизане.

Той прекоси голямото общо помещение покрай ужасно възрастни мъже и жени, които гледаха телевизия, играеха карти, редяха пъзели, говореха си сами, а някои просто си седяха с безизразни лица. Той се спря пред голям панорамен прозорец в другия край на помещението. От него се откриваше гледка към Кенеди Парк и отвъд железопътните релси - военноморския музей „Батълшип Коув“. Пред прозореца беше разположена инвалидна количка, на която седеше може би най-възрастният човек, когото Лоугън някога беше виждал. Лицето му беше жълтеникаво и покрито с невероятна плетеница от бръчки. Кокалестите бели стави сякаш всеки момент щяха да изскочат през пергаментовата кожа на стисналите подлакътниците ръце. Дълбоката старост бе изкривила и свила тялото му във формата на питанка. В долната част на инвалидната количка имаше бутилка с кислород, а към носа му бе закрепена носна канюла. Но избелелите сини очи, които се стрелнаха към Лоугън, когато наближи, бяха весели като на птица.

- Доктор Сорел? - попита Лоугън.

Мъжът продължи още малко да го гледа, най-накрая кимна едва доловимо.

- Казвам се Лоугън.

Погледът на възрастния човек се плъзна надолу към бонбоните.

- Не мога да ям шоколад - обяви той. Гласът му беше като шумоленето на изсъхнали листа по настилка от натрошени павета.

- Знам.

Взорът на Сорел отново се плъзна нагоре.

- Какво искате?

- Може ли? - Лоугън придърпа стол до количката на възрастния мъж. - Бих искал да поговоря с вас.