Линкълн Чайлд - Забравената стая

- Плашиш ме - възкликна Ким. - Защото...

- Защото се чудиш дали са се ограничили само с опразването на стаята - каза мрачно Лоугън. - И дали не са спрели Стречи.

Ким не му отговори. Тя седна на най-ниската стъпенка на стълбата и се загледа в ръцете си.

- Има и друга възможност - продължи Лоугън след дълго мълчание. - Доктор Стречи сам да е открил помещението. Може той да е започнал възстановяването на проучването. Може това да е причината да уволни наведнъж всички работници. Искал е време да бъде насаме в него.

- Съмнявам се - каза Ким, вдигна глава и погледна право към Лоугън. - Доктор Стречи не го биваше с механичните устройства. Тук вътре щеше да се чувства загубен. Освен това от това, което казваш, излиза, че току-що е бил открил стаята. Или поне е направил отвора в стената, преди да... - Тя не довърши изречението.

- Да, зная, че не го е бивало с механиката. Но това не означава, че не си е играл с Машината. - И е бил обсебен , каза си той, от онова, което случайно е освободил... докато не го е подлудило.

В помещението настъпи напрегната тишина. Ким продължаваше да седи на стълбата, Лоугън се беше опрял на работната маса, загледан в празното. И тогава внезапно се изправи. Бързо започна да обикаля стените и да ги мушка и проучва.

- Какво търсиш? - попита Ким.

- Мисля, че търсим отговорите неправилно - обясни Лоугън, докато продължаваше да оглежда стените. - Отнесохме се с това място като с обикновена стая. Но не е - като се има предвид какво има в нея, трябваше да се сетя по-рано. Едва откритието на Пам ме накара да осъзная този факт.

Известно време Ким наблюдаваше как пръстите на енигмолога се плъзгат по стените в търсене на скрита цепнатина или бутон. Нещо, което може да разкрие допълнителни тайни. След малко тя се присъедини безмълвно към него и започна да оглежда далечната стена, после пода и накрая самия инструмент в средата.

Миг по-късно и Лоугън се присъедини към нея в проучването на Машината. И след около минута постигна успех: щом натисна полираното дърво точно под плочките с данните на производителите, активизира скрит ограничител. С щракане изскочи тънък и задвижван от пружина поднос. Имаше вид на разчертан с олово.

- Ким - повика я той. - Ела да видиш това.

Тя дойде от далечния край на Машината и клекна до него. Лоугън бутна подноса обратно в положение „затворено“. При това цепнатините на изреза напълно се скриха от шарките на дървото наоколо. После отново натисна с пръст и пружината го изтласка.

- Загадка сред загадките - измърмори енигмологът.

Вътре в отвора имаше още четири подобни, но по-малки подноси. Бяха пълни с кабели - някои жълти, други кафяви, освен това във всеки имаше по три радиолампи. Нещо в тях се стори познато на Лоугън, но не можа да определи точно какво. Главоболието му отмъстително се бе върнало и му беше трудно да се съсредоточава, отвличан от музиката, която звучеше в главата му винаги щом се озовеше близо до забравената стая.

- Някаква идея за какво биха могли да служат? - попита той Ким.

- Не. Изглежда са един вид приемници. Може обаче и да са предаватели. Технологията е твърде стара.

Лоугън се вторачи в уредите. В тях имаше нещо влудяващо познато... и тогава съвсем неочаквано си спомни.

Той се дръпна назад така, сякаш го беше ударил ток. О, боже мили...

Ким небрежно извади един от уредите. За разлика от останалата част от помещението той беше покрит с тънък слой прах. Тя се вторачи в него.

- Има само един начин да разберем какво прави. Да пуснем Машината и да видим какво ще стане.

Известно време Лоугън я гледа с празен поглед. После поклати глава.

- Извинявай, какво каза?

- Очевидно функцията му е свързана с централната Машина - иначе защо ще бъде съхранявано тук? Ако пуснем Машината, може да намеря начин да я свържа с генератора на полета и записващото устройство за феномена електронни гласове.

- He - отряза я енигмологът.

Ким се изправи.

- Можем да теоретизираме и да правим предположения, докато посинеем. Все някога ще трябва да направим истински експерименти. Моето мнение е да я пуснем и да видим резултатите. В противен случай аз имам...

- Не! - повтори Лоугън. Той също беше скочил на крака и сякаш от много далеч осъзна, че крещи. - Няма да го направим!

В стаята рязко се възцари тишина. Лоугън вдигна ръката си, която потреперваше леко, до слепоочието. Главоболието му рязко се беше усилило.

- Точно исках да кажа - продължи Ким тихо и равно, - че в противен случай имам да върша работа - истинска работа - в офиса си.