Линкълн Чайлд - Забравената стая

След време, което им се стори цяла вечност, стигнаха до декоративните врати в края на коридора. Лоугън се спря и погледна през рамо, надявайки се движението му да изглежда случайно. Дългият коридор беше пуст. Той бързо отключи вратата, преведе Памела през кадифените шнурове и вратата кьм преддверието.

Когато затвори вратата зад гърба си, моментално ги обгърна пълна тъмнина. Той извади две малки фенерчета от джоба си, светна едното, а другото подаде па Памела.

- Внимавай - предупреди я. - Навсякъде се търкалят строителни отпадъци и машинарии.

- Нали не си забравил, че съм архитект. Свикнала съм със строителните площадки.

Лоугън предпазливо я поведе по покритите с боклуци коридори и през полузавършените стаи до стълбището. След като се качиха по него, продължиха по успоредния, сумрачен, подобен на тунел коридор А. Пред тях се появи съвсем слаб отблясък от светлина.

Лоугън се спря пред брезентовата стена с предупредителната табелка. Силна жълта светлина се просмукваше иззад брезента.

- Не забравяй - предупреди я той, - че не трябва да говориш с никого за това.

- Кълна се, че няма.

След като повдигна брезента, той я преведе през грубата врата в тайната стая. Вътре беше Ким, застанала в далечния край на Машината. Тя ги гледаше.

- Това е Ким Миколос - представи я енигмологът на Памела. - Била е асистентка на доктор Стречи.

- Познаваме се - обади се Ким.

- Казах на Ким защо си тук - продължи Лоугън, но Памела вече беше влязла навътре и започна да се оглежда.

- Мили боже - възкликна тя след малко. - Какви са тези машинарии?

- Това е наш проблем, твоят е да намериш входната врата.

- Добре де, добре. - Тя продължи още известно време да се оглежда, сякаш не можеше да отлепи очи от странната гледка. После пристъпи към работната маса, остави чантата си и я отвори. Извади разни стари документи: писма, планове и нещо, което според Лоугън бяха няколко скици с молив. Памела взимаше листовете един по един, проучваше ги, след това се оглеждаше, сякаш искаше да се ориентира. Процесът отне около пет минути. Ким гледаше ставащото мълчаливо, с кръстосани пред гърдите ръце и неразгадаемо изражение.

Най-накрая, след като остави и последния лист на работната маса, Памела огледа внимателно помещението още веднъж: стените, пода, мебелировката, уредите. Докато го правеше, по лицето ѝ започна бавно да се разлива усмивка.

Обърна се отново към чантата си и извади бележник и молив.

- Трябва да се качим на горния етаж.

- Защо? - попита Лоугън изненадан.

- Ще ми светиш ли, защото ръцете ми ще са заети?

И тя извади още нещо от чантата - дребен уред в защитен кожух от яркожълта гума, малък бакелитов екран и дузина бутони.

- Какво е това?

- Лазерен уред за измерване на разстояния. - Памела го вдигна и махна към импровизираната врата.

Тримата минаха през недовършения коридор и поеха към стълбището. Напредваха бавно, защото Памела на няколко пъти спираше да измерва разстояния с преносимия уред и да си отбелязва резултатите в бележника. Когато най-сетне стигнаха до стълбището, веднага се качиха на третия етаж. Лоугън още не беше идвал тук, затова започна да осветява с фенерчето и да разглежда с любопитство наоколо. Строителите още не бяха стигнали дотук - поне онази част от пода, която не беше посветена на тревожните мегалити на Делаву, все още беше повече или по-малко цяла. Нямаше нито мебели, нито някакви уреди. Очевидно бяха изнесени при подготовката за преустройството. Старите, богато украсени тапети на места бяха обезобразени от надраскани с маркер бележки - без съмнение те обозначаваха местата, които щяха да бъда разрушени.

Напредъкът им тук беше още по-бавен, защото Памела често замерваше и записваше в бележника си. Лоугън хвърли един поглед в него и откри, че архитектката е направила забележително точни скици на втория и третия етаж и сега полага усилия вярно да нанесе третия върху втория. Ким наблюдаваше случващото се от няколко крачки зад тях. От идването на Памела не беше продумала и Лоугън долови, че по някаква причина между двете жени съществува напрежение.

Прекосиха една стълбищна площадка, после тръгнаха по къс коридор, прекосиха две големи стаи, оголени от всякаква мебелировка, и излязоха в един по-голям коридор, където Памела най-накрая спря.

- Това е - обяви тя и посочи една врата отдясно.

Лоугън натисна дръжката, но вратата беше заключена.

Настъпи объркване, което продължи няколко мига, преди да му хрумне да опита ключа, с който беше отворил главния вход към Западното крило. Ключът пасна, завъртя ключалката и Лоугън отвори вратата.