Линкълн Чайлд - Забравената стая

- И?

- Попаднах на няколко споменавания на твоята тайна стая.

Лоугън остави чашката.

- Наистина?

Пам кимна.

- Добавена е по искане на Едуар Делаву. Не само това, но Делаву бил твърде подробен. Поискал определени размери, строителни материали и дори съответното място в сградата на Западното крило.

- Някакво обяснение защо или за какво е смятал да я използва?

- Не. Изглежда прадядо ми го е питал, но той така и не му казал. Както знаеш, Делаву бил известен със своята ексцентричност. Разбира се, чувал си за неговия малък Стоунхендж.

Енигмологът кимна.

- Има ли някакви допълнителни архитектурни планове за това помещение? Някакви чертежи и разрези, които да хвърлят допълнителна светлина върху целта?

- Не, само няколко груби скици. Има и още нещо. - Тя се наведе към него съзаклятнически. - Мисля, че зная как да вляза.

- Какво? Как да проникнеш вътре?

Тя кимна.

- Как?

Памела настоя:

- Не мога да ти кажа това.

- Не можеш или не искаш?

Още колебание.

- Може би по малко от двете. Но за да ти покажа как да влезеш, ще се наложи да дойда в „Лукс“ лично.

- О, не. И дума не може да става.

Пам го погледна въпросително.

- Защо?

- В „Лукс“ са прочути със затвореността си. Няма да се съгласят външен човек да се намесва в това, особено сега, в този толкова деликатен за тях момент.

- Аз не съм „външен човек“. Консултирах Стречи подробно за преустройството.

- Точно това е проблемът - Стречи и онова, което се случи с него.

На масата за известно време настъпи мълчание.

Памела сипа сметана в кафето си и го разбърка.

- Не се правя на интересна - отбеляза тя. - Просто не зная достатъчно, за да ти кажа как да го направиш. Някои от бележките на дядо ми за строителството на помещението са объркващи. Трябва да го видя със собствените си очи, за да разбера смисъла на бележките.

- Олафсон няма да се съгласи. Вдигна достатъчно пара, когато поисках помощник.

- Ами трябва да си играеш с къдриците си и да изглеждаш обиден. Точно както сега. Много ти отива. Сигурна съм, че ще свърши работа.

Лоугън застина, осъзна, че наистина върти кичур от косата си, и веднага си дръпна ръката. Пам се изкиска.

Той поклати глава. Не можеше да не се възхищава на интелигентността и упорството на тази жена. Да не говорим за нейната привлекателност.

- Добре - кимна той. - Но без обещания. Просто ще опитам.

Когато се разделиха пред ресторанта, той я целуна за лека нощ.

Следващата вечер, няколко минути след девет, една фигура прелетя през осветената от луната зелена поляна, която се простираше от „Лукс“ до океана долу. Когато стигна до сянката на замъка, фигурата продължи под прикритието на храсталаците, докато вървеше покрай задната част на сградата и накрая стигна до малка врата, до която слабо светеше лампа. Фигурата се спря за миг, после лекичко почука по вратата.

Джеръми Лоугън отвори веднага и излезе навън в мрака, после затвори вратата зад себе си.

Фигурата - Памела Флуд, се приближи. В ръцете си носеше малка кожена чанта за документи.

- Ето, изпълних указанията ти и сега се чувствам като актриса в лош криминален филм. Какво е онова, което не пожела да ми кажеш по телефона?

- Нищо особено. Просто след като обмислих още малко нещата, осъзнах, че Олафсон или ще откаже направо, или ще обяви, че ще постави въпроса пред управителния съвет.

- Казах ти, че знае за работата ми със Стречи. Какъв е проблемът?

- Снощи не споменах, но имаше още едно произшествие.

- Произшествие?

- Подробностите не са важни, но един човек е на косъм. А Олафсон е верен на „Лукс“. Трябва да бързаме, защото не ми се занимава с разправии за разрешение от него.

- На пропуска са записали името ми. Ще разберат, че не съм влязла през главния вход.

- Само ако сравнят и двата комплекта записи. Тук си по моя покана. Ако някой попита, ще кажа, че си дошла, за да прегледаме някои чертежи.

Той отвори вратата.

- Да вървим. Ако срещнем някого, дръж се, все едно си оттук.

- По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

Лоугън я поведе надолу по тесен коридор, след това завиха и поеха по слабо осветена галерия, докато не стигнаха до централния коридор на първия етаж. Тук тръгнаха в западна посока. Памела стискаше чантата си.

Отвори се врата и в коридора се появи Терънс Макарти - лингвистът, който беше разказал на Лоугън, че чувал гласове, които го подтиквали да влезе в морето. Той започна да мести поглед от енигмолога на Памела и обратно, лицето му се смръщи и по него се изписа учудване. Лоугън само му кимна и продължи да крачи надолу по коридора. Чувстваше погледа на Макарти впит в гърба си. След малко чу стъпките му, заглушени донякъде от мокета, да се отдалечават в противоположната посока.