Линкълн Чайлд - Забравената стая

- Благодаря. Благодаря и за това . - С показалеца си Лоугън посочи към сега невидимия амулет. След това се усмихна леко, обърна се и тихо излезе от помещението.

Лоугън наближи със значителни съмнения сградата само на няколко стъпки от улица „Темза“.

Беше малка, почти погълната от околните постройки и на всичко отгоре боядисана в мръснозелено. Единственият прозорец беше закрит с едно перде, а над него имаше избелял надпис: ПРИ ДЖО.

Ресторантът на Джо? Енигмологьт се спря и огледа отново заведението. До вратата нямаше витрина с меню. Нищо, което да му вдъхне увереност, че няма да изтърпи наистина срамно преживяване вместо вечеря.

В този момент обаче иззад ъгъла се показа Памела Флуд. Беше облечена всекидневно: блуза на червени и бели райета, три четвърти панталони и носеше бутилка бяло вино под мишница. Когато видя Лоугън, се засмя весело.

- Радвам се, че успя да намериш мястото без трудности.

Той отново погледна към неуютната фасада.

- Всъщност не бях сигурен, че съм.

Памела се засмя очарователно.

- Почакай и ще видиш.

Тя влезе пред него в малкия ресторант, който разполагаше само с шест маси. Всички, с изключение на една, бяха заети. Веднага ги посрещна брадат мъж на средна възраст, облечен в прокъсан дънков гащеризон.

- Госпожице Флуд! - поздрави той. - Радвам се да ви видя.

- Джо - отговори тя с усмивка и кимване, докато му подаваше бутилката.

- Масата е готова и ви очаква. - Мъжът ги отведе до единствената свободна маса и им помогна да се настанят.

Лоугън се огледа. Малкото пространство беше оскъдно обзаведено, а по стените имаше само няколко риби трофеи. Останалите клиенти очевидно бяха местни хора - никъде не се виждаха туристи. Не е изненадващо , помисли си той.

В този момент осъзна, че Памела му говори. Прекрати огледа на ресторанта и се обърна към нея.

- Не разбрах?

- Само казах, че изглеждаш малко уморен - повтори тя. - И разсеян.

- Извинявай. Имах тежък ден.

Мъжът на име Джо се върна и напълни чашите им от бутилката „Пуйи Фюме“ на Памела. След това отстъпи крачка и загледа ту нея, ту него очаквателно.

- Какво ще поръчаш? - попита Памела.

- Още не съм видял менюто.

Памела се засмя отново.

- Тук при Джо няма менюта.

Когато забеляза объркването, изписало се по лицето на Лоугън, Джо се намеси:

- Предлагаме единствено риба. Уловена е днес и можем да я приготвим както поискате.

- Разбирам. И каква риба по-точно?

Джо килна глава назад, за да събере мислите си.

- Морски костур, треска, камбала, карагьоз, змиорки...

- Чудесно - прекъсна го Лоугън и се засмя леко. Главоболието, което цял ден стягаше слепоочията му, сякаш започна да се разсейва. - След теб - подкани той Пам с ръка.

- За мен зеленчуков бульон с филе от треска, моля - поръча тя веднага.

- Добре - кимна Джо, после се обърна към Лоугън.

- Аз ще опитам костура. На скара, моля.

- Благодаря. - Джо се обърна и се отдалечи.

- Интересно място - отбеляза енигмологът. После отпи глътка вино и реши, че е отлично.

- Най-добрата морска храна в Нюпорт - обяви Памела. - Но няма да го намериш в нито един гид или в интернет. Ние, местните жители, го пазим за себе си.

Лоугън отпи още една глътка.

- Като стана дума за Нюпорт, върху какъв проект работиш сега?

Памела не се нуждаеше от окуражаване и веднага се зае да описва не само проекта, с който беше заета в момента - преобразуването на консервната фабрика на улица „Темза“ в жилищна сграда, а и мечтите си за голямо обновяване на първата линия от сгради, като се отчетат нуждите на местните, на туристите и рибната индустрия. Това беше амбициозен и интересен план и докато го слушаше, и последните остатъци от главоболието на Лоугън се разпръснаха. Донесоха рибата им. Той опита своя костур и реши, че е отлично приготвен. Разговорът се насочи към него и как се е озовал в самосъздадената професия на енигмолог. Пам не само умееше да разказва увлекателно, но беше и добър слушател. Лесно се засмиваше, а смехът ѝ бе заразителен. Едва когато Джо отнесе празните им чинии (в „При Джо“ не се предлагаха десерти) и им поднесе чашки с току-що направено кафе, Лоугън осъзна, че са свършили с вечерята, без изобщо да споменат причината, която ги беше събрала тази вечер.

- Е? - попита той и вдигна чашата с кафе.

- Какво е?

- Вече зная всичко за теб и ти за мен, а сега съм целият в слух.

- А, да - Памела се усмихна дяволито. - Тази сутрин порових в архива на прадядо.