Линкълн Чайлд - Забравената стая

Олафсон направи крачка назад.

- Какво значи това?

- Ще ти кажа - започна Лоугън, - но не мисля, че ще ти хареса.

Когато Олафсон не отговори, той взе устройството от помощната маса и продължи.

- Снощи проучвах тайната стая и попаднах на поднос за четири устройства като това. Две липсваха. - Лоугън многозначително потупа радиото. - Едното от тях е тук вътре.

- Но защо?

- Не зная какво точно правят устройствата. Но си мисля, че който и да влиза в тайната стая, е сложил едно в радиото и знаейки увлечението на Стречи по антиките, му е подарил апарата. Също така, знаейки, че Уил не е „на ти“ с техниката, е бил уверен, че никога няма да рови във вътрешността на радиото в опит да го накара да проработи. Иронията обаче е, че то е работело - във всеки случай по начина, който нашите неизвестни приятели са искали.

- Нима искаш да кажеш... - започна Олафсон и замълча.

- Да, точно така. - И Лоугън размаха лекичко устройството в ръката си. - Мисля, че едно от тях е било използвано, за да му се попречи да продължи работата си в Западното крило.

- Мислиш, че това нещо е виновно за онова, което се случи с него?

Лоугън кимна.

- Както вече казах, не зная как работи. Засега. Да, мисля, че то е причина за психическото рухване на Уилърд Стречи. - Той пъхна уреда отново в джоба си.

- Това означава, че тук, в „Лукс“, между нас има убиец - каза Олафсон.

- Очевидно човек, който смята технологията в онази стая за толкова ценна, че си заслужава да убива заради нея. - Лоугън сложи задния капак на радиото и го върна на лавицата. - Предполагам, че който и да стои зад това, е бил близо до завършването на изследванията си. Знаел е, че строителните бригади на Стречи само след дни ще открият стаята. Имал е нужда от време, за да завърши работата си. Това е логиката на случилото се. Ако не е бил толкова близо, защо е убил Стречи по този начин? Преценил е, че има нужда от това време, което ще е нужно на „Лукс“ да се съвземе и да възложи преустройството на някого другиго. Дотогава изследването му ще е свършило и ще може да се скрие. Не е предполагал, че... - Тук енигмологът замълча.

- Не е предполагал, че ти ще се появиш - завърши Олафсон вместо него.

- Когато човекът или групата са научили, че съм тук, веднага са разбрали защо. Смятам, че тогава са опразнили стаята от всичко в нея с изключение на недвижимото. - Лоугън прокара пръсти през косата си. - Един или два пъти през първите нощи, докато проучвах стаята, бях сигурен, че наблизо има някой, който слуша и наблюдава. Без съмнение е бил убиецът, който се е опитвал да разбере дали съм намерил мястото.

- Ако си прав - попита Олафсон след миг, - не е ли добре да поставим стаята под наблюдение? Да я охраняваме двайсет и четири часа седем дни седмично?

- Мислил съм за това. Няма да се получи. Както вече казах, човекът или групата хора вече знаят, че сме открили стаята. Те ще намерят начин, друг начин да използват технологията.

Олафсон не каза нищо.

- Онова, което не мога да разбера, е как този човек е научил за старите проучвания. Очевидно не е един от тогавашните учени - сега те всички трябва да са починали. Моето предположение е, че става дума за някой от „Лукс“, който се е ровил из старите папки в Архив 2 и случайно е попаднал на редактираните документи за Проекта „Грях“.

- Това не е възможно - отговори Олафсон със странен глас. - Първо, съмнявам се в Архив 2 да има свързани с това изследване и редактирани файлове. Дори да са били там, никой не е имал достъп до тях. На учените е разрешено да архивират и вадят документи само от архива на своите собствени изследвания. Много внимаваме за това.

По време на разговора по лицето на директора се бяха изписвали различни чувства: в началото гняв, после неверие, след това шок, накрая емоция, която дори Лоугън не можа да разчете. Обаче нещо в нея го разтревожи.

- Грегъри, какво има? - попита той.

Бавно и предпазливо като старец Олафсон се вкопчи в подлакътниците на близкото кресло и след това се отпусна в него.

- Джеръми, има нещо, което се налага да споделя с теб - започна той с официален тон. - Ако го направя, ще наруша тържествена клетва, която спазвам от много години. Обаче смятам, че трябва да знаеш. Трябва да ти разкажа, но не зная откъде да започна.

Лоугън седна срещу директора.

- Не бързай - посъветва го той.

И зачака в сумрачната светлина на всекидневната Олафсон да започне разказа си.

След няколко минути директорът се размърда на мястото си и се изкашля, за да прочисти гърло.