Линкълн Чайлд - Забравената стая

Колко малко е знаел тогава.

Всъщност, докато поглъщаше първия резен бекон, си помисли, че това не е съвсем справедливо. Имаше причина за доброто име на „Лукс“, множество отлични учени бяха минали през замъка, вършейки висококачествена работа. Много от асистентите и стажантите също бяха натрупали положителен опит. Например Ед Крендли имаше чудесна задача - работеше за един добронамерен и с добро име статистик.

Неговият лош късмет беше причината Роджър Карбън да му се падне за началник.

При пристигането си в „Лукс“ Петифорд се оказа неподготвен за човек като Карбън: не беше готов за неговия попарващ сарказъм, нетърпението и яростните му избухвания, бързането му да намери виновен и слепотата за добре свършената работа. Вместо да възлага на Петифорд интересни задачи или да му се довери да помага в грубите изследвания, Карбън се отнасяше с него така, както би се отнасял с най-незначителния си асистент някой професор от Бръш- ляновата лига, който се смята за маркиз. Снощи Петифорд стоя до два през нощта, за да проверява библиографските бележки в последната монография на Карбън.

Да, винаги може да ти се случи нещо кофти. Петифорд излапа второто парче бекон, а настроението му леко се подобри, когато насочи мислите си към плановете за идващите почивни дни. Половината асистенти щяха да се събрат в известен ергенски бар с изглед към нюпортската марина. Подобен купон беше рядкост заради многото работа и мръщенето на „Лукс“ по повод събирането с хората от града. Затова на Петифорд му беше отнело доста време, за да го организира - примамвайки с ласкателства и обещания, че той ще плати първите две питиета на всички.

- Нали ще дойдеш в събота вечер? - попита той Крендли с похотлива усмивка и смушкване.

- О, да.

- Знаеш ли, че не съм напускал замъка от шест седмици! Мисля, че развивам клаустрофобия.

- Това е, защото не дойде с кола.

- Брошурите за запознаване с тръста съветваха да не го правим. Освен това...

В далечния край на трапезарията настана суматоха - повишен тон, водопад от оживени думи, и Петифорд погледна натам. Беше историографът доктор Уилкокс. Беше станал и се извисяваше снажен, близо метър и деветдесет, разперил ръце, а сътрапезниците му го гледаха.

Петифорд вдигна рамене. На място като „Лукс“, което се взимаше толкова на сериозно, Уилкокс беше аномалия: не му пукаше и имаше вкус към мелодрамите, а от време на време дори ги разиграваше любителски. Нямаше съмнение, че забавлява сътрапезниците си с някоя история от неизчерпаемия запас от случки и тъпи вицове, с който разполагаше. Петифорд набоде един кренвирш и се обърна към Крендли.

- Това е заговор - продължи той мисълта си отпреди малко. - Първо разполагат това място толкова далече от града, че не можеш да стигнеш до там пеша. След това ти внушават много настойчиво да не идваш със собствен транспорт. Не ни плащат достатъчно за честта да бъдем тук и така нататък, така че нямаме нужните пари за редовно возене с таксита. Схващаш ли картинката? С нас се отнасят като с чираци.

- Тази параноя е нещо ново - отбеляза Крендли. - Може би трябва да поговориш като пациент с твоя началник доктор Карбън, който е седнал ей там.

- Бъзикаш ли се? Карбън - това ще прелее чашата. - Петифорд потрепери от пародиен ужас.

Изведнъж в далечния край на помещението отново настана суматоха, но вече много по-голяма. Петифорд стрелна поглед натам. Пак беше Уилкокс. Той крещеше нещо и Петифорд разбра на мига, че това не е шега, нито някой забавен анекдот: очите на историографа бяха толкова ококорени, че се виждаше само бялото, а пяната, която пръскаше от устата му, се лепеше по библейската му брада. В трапезарията се чуха ахкания, хората наскачаха от масите, а двама-трима се втурнаха към изхода.

Въпреки изненадата си Петифорд започна да различава онова, което крещеше Уилкокс.

- Извадете ги! - ревеше той. - Извадете ги от главата ми!

Сътрапезниците на Уилкокс се трупаха около него, говореха му успокояващо, караха го да седне отново. Няколко души от съседните маси - приятели, познати - Уилкокс беше популярен човек - също се приближиха. Уилкокс замълча и позволи да бъде отведен обратно до мястото си. Седна и поклати глава като кон, който се опитва да прогони досадна муха. Настъпи миг на стазис. После той рязко скочи на крака, надавайки рев, а столът му падна на земята.

- Извадете ги! - закрещя отново той. - Твърде остри са! Причиняват ми болка! Извадете ги!

Отново около него се струпа малка тълпа и хората се опитваха да го успокоят. Едрият мъж лесно се освободи от тях и се завъртя, крещейки и виейки, очевидно от болка. Сега започна отчаяно да дере ушите си и дори от такова разстояние Петифорд можа да види за свой ужас, че под ноктите на историографа остава част от плътта му, а от дългите и дълбоки рани блика кръв.