Линкълн Чайлд - Забравената стая

Изведнъж Уилкокс побягна от масата, докато продължаваше да удря ушите си и се оглеждаше насам-натам. За миг погледът му срещна този на Петифорд и асистентът почувства как го пронизва страх. След това Уилкокс се втурна към дългите маси, на които беше сервирана закуската. Втурна се към бюфета с викове „Вън от главата ми“, „Моля, не искам повече гласове в главата си!“. Келнерите, които стояха на място зад масите, се дръпнаха нервно назад, докато той се приближаваше.

Уилкокс се втурна толкова бързо към масите, като същевременно продължаваше да блъска с юмруци ушите си, че едва не събори застаналия най-близо от тях. Като се изключи замръзналият на мястото си Петифорд, вече всички в трапезарията бяха на крака. Някои бързаха към Уилкокс, други тичаха в противоположната посока. С ъгъла на очите си Петифорд видя, че някой трескаво говори по вътрешния телефон.

Докато изригваше все по-неразбираеми викове, Уилкокс огледа масата в едната и другата посока с ококорени и въртящи се в орбитите очи. След това се хвърли напред, отблъсквайки добронамерените ръце на приятели, които се опитваха да го задържат, и сграбчи тавата от топлата витрина, в която лежеше беконът, от който Петифорд си беше взел пред по-малко от пет минути. Блъсна с ръка тавата така, че беконът се разлетя във всички посоки, след това грабна двата малки спиртника, пълни с желиран спирт, които горяха под тавата. Вдигна с две ръце спиртниците, като продължаваше да вие.

Докато гледаше, Петифорд изведнъж бе пронизан от ужасяващо и смразяващо предчувствие какво ще се случи.

Помещението се изпълни с тревожни викове и удивени писъци. Изведнъж самият Уилкокс замълча и след това напълно преднамерено заби единия спиртник в ухото си, после и другия. Едва сега виковете от мъка се смениха с писъци от болка.

В шок всички се дръпнаха назад, не вярвайки на очите си. Дори пазачите, които бяха дошли на бегом в трапезарията, се поколебаха и изгубиха дар слово от онова, което се беше случило. Уилкокс се щураше напред-назад, желираният спирт пламтеше от ушните му канали, бакенбардите и брадата му пламнаха, защото желето се стичаше надолу към брадичката му. Писъците му ставаха все по-силни и той се хвърляше ту в една, ту в друга посока, блъскайки чинии, табли с ръчен хляб, буркани с конфитюр и мармалад на пода.

В един момент Уилкокс отново спря. Не престана да вие, но спря да се движи. На Петифорд, за когото ставащото беше изгубило всякаква връзка с действителността и се превръщаше все повече в кошмар, се стори, че нещо е привлякло вниманието на историографа. Уилкокс се втурна напред, докато ушите и брадата му продължаваха да горят, спря се пред ресторантския тостер за четири филийки. Виейки колкото му глас държи, пъхна пръстите си в четирите отвора и натисна лоста за включване надолу. След това със свободната си ръка грабна стоящата наблизо кана с горещо кафе и плисна течността в тостера.

Пламъци, синята арка на волтова дъга се издигна над бюфета. Всеобщ вик от шок и ужас в помещението, заглушен от единичен болезнен вой. После гърчещата се фигура на Уилкокс беше обгърната от облак дим.

Изведнъж до Петифорд нещо изтрополя, заглушавайки всички останали шумове. Крендли беше припаднал.

Докато следобедът бавно преминаваше в привечер, Лоугън остана в апартамента си на третия етаж, за да прелиства книги, съдържащи тайни познания. Разкази за срещи със свръхестественото, съчинения на известни окултисти и мистици: Елена Блаватска, Едгар Кейси, Алистър Кроули. Беше опитал да изтрие от паметта си, макар и с твърде умерен успех, страховитите събития, на които стана свидетел тази сутрин. Също така се беше отказал да слиза за обяд, който заради случилото се бе сервиран в няколко конферентни зали. Като се има предвид, че произшествието се бе разиграло пред много хора, сигурно разговорите щяха да се въртят единствено около него. Уилкокс беше живял в апартамента до неговия. Бяха разговаряли само няколко пъти, но се беше сторил на енигмолога прям, весел и много уравновесен човек.

От главата ми - беше крещял Уилкокс . - Моля, не искам повече гласове в главата си. Лоугън си припомни думите на Стречи, свалени от записа на охранителната камера : Следва ме навсякъде. С мен е. В мрака. Различни думи, но въпреки това по смразяващ начин еднакви.

Лоугън остави книгата, която четеше, и се запита дали да не спре, за да види Уилкокс. По-добре не - историографът беше в сериозно, но стабилно положение в Нюпортската болница. Страдаше от тежки химически и електрически изгаряния, бълнуваше и не отговаряше на въпросите на лекарите или психиатрите. По-добре да продължи разследването, както досега, и то колкото може по-бързо. Ако можеше да открие какво се крие зад срива на Стречи и какво се беше случило с Уилкокс и с още неколцина души в „Лукс“, разбира се в много по-малка степен, може би щеше да се приближи до разгадаване на мистерията.