Линкълн Чайлд - Забравената стая

- Как мислиш, колко време ще ти отнеме да прегледаш документите на прадядо си? - попита Лоугън, когато Памела започна да прибира чертежите.

- Не дълго. Най-много един ден.

- Тогава сигурно можем да поговорим за резултата утре вечер, докато вечеряме?

Друга, още по-топла усмивка изгря на лицето на Памела.

- С удоволствие.

Тя тръгна пред него от просторната ниша на офиса си към гостната, където се бяха срещнали за пръв път преди няколко дни.

- Особено ме интересува защо е била построена стаята и още повече, какъв достъп е бил предвиден до нея - обясни Лоугън.

- Ще бъде изпълнено.

Лоугън отвори вратата и излезе в спускащия се вечерен мрак.

- Ще се видим утре - каза Памела.

Той кимна.

- Очаквам го с нетърпение.

Докато караше обратно към „Лукс“ малко по-предпазливо от обикновено, като се има предвид какво се беше случило последния път, докато следваше този маршрут, Лоугън обмисляше онова, което бе научил. Беше почти напълно сигурен, че един хубав ден в началото на XX век в мозъчния тръст са открили тайната стая и са осъзнали, че е отлично място за работа, която, макар и с официално одобрение, е била най-малкото толкова необикновена, че е трябвало да бъде крита от останалите. Устройство за откриване на призраци със сигурност попадаше в тази категория.

Устройство за откриване на призраци. Мислите му се върнаха към странния уред и неговата мощност в милигауси и микротесли. Беше казал на Ким Миколос, че генераторите на магнитно поле, подобни на това устройство, могат да бъдат използвани само за това. Онова, което не ѝ каза, беше неговото друго подозрение - подобният на радиатор уред, който бяха намерили върху машината, може би беше записващо устройство за феномена електронни гласове (ФЕГ). Подобни уреди се използваха за наблюдение на този феномен. Невярващите смятаха, че подобни електронни шумове са чисто и просто радиошумове или обикновени радиопредавания. Но изследователите на свръхестественото смятаха за възможно ФЕГ- записващите устройства да улавят гласовете на починалите. Нещо повече: пускани на запис, подобни гласове могат да предизвикат, меко казано, паранормални дейности.

Ако това бе вярно, машината можеше да е построена не само за да открива духове, но и да ги призовава.

Дали случаят беше такъв? Дали свръхестествени създания са били преднамерено или неволно пуснати в „Лукс“? Това ли е причината за странното поведение не много отдавна, злокобната атмосфера... и смъртта на Стречи?

Зави към охранявания вход и в далечината видя огромната маса на замъка да се извисява на фона на залязващото слънце - нито привлекателен, нито враждебен, а просто чакащ.

... В същия момент устройството в забравената стая заработи. Гърленият му баритон оживя и няколко минути по-късно една призрачна фигура започна тихо да се отдалечава, а малкото запалени лампи в Западното крило бяха угасени.

Докато потискаше прозявката си, Тейлър Петифорд влезе в елегантната трапезария на „Лукс“ и се огледа с леко мътен поглед. Помещението беше подредено по стандартния начин за закуска: покрай стената бяха наредени дълги маси, които служеха за бюфет, докато останалата част на трапезарията беше заета от обичайните кръгли маси, застлани със снеж- нобели ленени покривки.

Петифорд се нареди на опашката пред бюфета, като пътьом взе табла и чиния, които зареди с любимата си закуска: прясно изцеден портокалов сок, черно кафе, омлет с грюер и френски подправки от келнера за яйчени ястия, три кренвирша от вдигаща пара тава за топла витрина, пет тънки резена бекон от друга и един кроасан от препълнения кош с хлебни изделия. Докато внимателно балансираше с опасно претоварената табла, той огледа помещението за място. И в един ъгъл забеляза своя приятел и състрадалец Ед Крендли. Петифорд се придвижи до масата и се стовари на стола до Крендли.

- Още един ден в солните мини - каза той.

Крендли измърмори нещо в отговор с уста, пълна с кроасан с шоколад. Петифорд отпи глътка кафе, после портокалов сок и замръзна. Там, в другия край на помещението, беше Роджър Карбън - причината да бъде толкова уморен тази сутрин. Карбън седеше с тънката птицеподобна Лора Бенедикг, квантовата инженерка, която му беше съседка по лаборатория.

Петифорд смяташе, че Бенедикт недолюбва Карбън, и предположи, че е седнала на една маса с него само защото има твърде добро сърце да го остави да закусва сам.

Роджър Карбън. Както всички знаеха, „Лукс“ беше най-престижният мозъчен тръст в страната. Когато с току-що получена диплома по психология от Пенсилванския университет спечели едногодишно място за асистент в „Лукс“, Петифорд се почувства така, сякаш е спечелил от лотарията.