Линкълн Чайлд - Забравената стая

- Да не би да искаш да ми кажеш, че най-добрите години на Стречи са били вече в миналото?

- Не мисля, че той гледаше така на нещата. Беше много горд с онова, което е постигнал. Освен това беше истински учен: за него проучването беше значимо само по себе си. - Мейнард се поколеба. - Ако искаш да знаеш,, „Лукс“ беше страната, която си имаше проблеми с това.

Лоугън се смръщи.

- Не те разбирам.

- Както вече казах, програмирането много се промени. Днес всичко се върти около обекти, наследяване на класове, езици за криптиране. Точно тези неща направиха „Паралакс“ толкова революционно, когато го пуснаха. И толкова трудно за препроектиране. Истината е, че Уилърд беше доволен от приложението такова, каквото беше. Той продължаваше да го усъвършенства. Много клиенти обаче продължаваха напред.

- И отнасяха парите си другаде.

По лицето на Мейнард се изписа болка, но той кимна, признавайки верността на догадката.

- Във всеки случай Стречи беше недосегаем в „Лукс“. Беше старши изследовател, имаше успехи, караше ни да се гордеем с него. Макар че можеше да се пенсионира с пълна пенсия, бяхме доволни да видим как продължава работата си върху синтактичната база данни. Беше взето решение обаче, че тази работа трябва да е по-скоро... странична работа.

- С други думи, хоби, а не нещо, за което ще му се плаща.

- Не, пак щеше да му се плаща. Но преди няколко месеца с Уилърд направихме онова, което правим с изследователите, които се отклоняват от основния си предмет на проучвания. Възложихме му и административни задължения - задължения, от които „Лукс“ можеше да има пряка полза.

- Като професор на постоянно място, който става декан и преподава все по-малко, но все още е от финансова полза за института.

- Нещо такова.

- Можеш ли да ми кажеш нещо повече за административните му задължения? - попита Лоугън.

- Всъщност това беше идея на Роджър Карбън. На Уилърд беше възложена цялата отговорност за преустройството на Западното крило, което, както знаеш, не е ремонтирано от векове. Фактически през последните няколко години достъпът до него беше забранен. Разбира се, не е опасно, но е старо и се нуждае от цялостно обновление, за да го вкараме в двайсет и първи век. Няма нужда да подчертавам, че загубата на тези квадратни метри площ ограничи нашите възможности за работа въпреки разширяването на помощните сгради. Така че „Лукс“ смяташе обновяването на крилото за много важна задача.

- А Уил Стречи също ли я смяташе за важна?

Когато чу въпроса, Мейнард погледна Лоугън въпросително.

- Ако таиш някакви подозрения, че Уил е бил нещастен заради задачата или я е смятал за унизителна, просто не си прав. Той знаеше как работи „Лукс“. Освен това обичаше страстно архитектурата. Тук имаше шанс да използва красиво проектирано пространство от края на деветнайсети век и да го превърне в модерно работно. Нямаше да си цапа ръцете, нито да работи с пистолет за пирони. Той проектираше функционалността, като уравновесяваше практичността с естетиката. Точно като собственик на къща, който казва на своя строителен предприемач какво иска да бъде направено. Разбира се, тук пропорциите бяха съвсем различни от тези на частен строеж. Естествено, имаше архитект, който работеше с него, за да контролира проектите и нужните инженерни работи, но идеите бяха на Уил. По всичко личеше, че беше очарован от задачата. Разбира се, не се виждах с него всеки ден. За това трябва да поговориш с госпожица Миколос.

- С кого?

- Госпожица Ким Миколос, неговата асистентка.

- Нея ли е нападнал?

Кратка пауза.

- Да.

- Знаеш ли нещо повече за поведението на Стречи през последните няколко седмици?

- Да, чувах разкази от различни хора. Всъщност възнамерявах да поговоря с него. - Раменете на Мейнард се смъкнаха и той се вторачи в плота на бюрото. - А сега е твърде късно. Никога няма да разбера дали е било възможно да направя нещо, да му помогна по някакъв начин.

- Спомена, че е работил с някакъв архитект?

- Както се оказа, нейният прапрадядо е бил архитектът, построил някога „Дарк Гейбълс“. Памела Флуд. Тя е продължила работата на семейната фирма. Имахме късмет да я наемем.

Лоугън си отбеляза това, а Мейнард си погледна часовника.

- Джеръми, много съжалявам, но трябва да участвам в една среща. По-нататък ще отговоря с удоволствие на всички твои въпроси. - След тези думи той стана от стола си.

- Още един въпрос, ако не възразяваш.

Мейнард остана на мястото си.