Линкълн Чайлд - Забравената стая

В основния прозорец на редакторската програма аудиозаписът беше представен като вълнообразна черта: дебела, неравна, която се простираше от ляво надясно, осеяна с подобни на игли клинове. Лоугън отвори по-малък прозорец и нареди на програмата да прекара аудиозаписа през спектрален анализ. Той се вторачи в появилия се прозорец и взе да проверява и настройва амплитудата и честотните стойности. След това пусна програма за откриване на засечки и премести лостчето на праговия регулатор към агресивните стойности. Коригира контраста в звуковите вълни, увеличи силата на сигнала и го прекара през параметричен еквилайзър, свързан с амплитуден филтър.

Сега записът беше по-силен и ясен, а по-голямата част от бръмченето беше изчезнала. Гласът на Стречи вече се чуваше по-ясно, но все още оставаше труден за разбиране. Отчасти заради лошия запис, отчасти защото ученият редуваше пъхтенето с мърморене. Въпреки това Лоугън се опита да го разшифрова колкото може по-добре, пускайки отново и отново по-трудно разбираемите места, докато слушаше напрегнато. Насили се, доколкото беше възможно, да се постави на мястото на Стречи, опитвайки се да си представи какво е изпитвал мъжът, а след това прибавяше резултатите.

- Не... Не. Не мога, не мога.

Следваше пасаж учестено дишане - почти хипервентилация.

- Моля, помогнете. Следва ме навсякъде. Навсякъде. Не мога, не мога да избягам!

Лоугън чу как започна да трака с топката на вратата, след това да запраща книгите от лавиците.

- Идва от... - неразбираемо. - Зная, че идва оттам.

Различни шумове от падащи предмети. Трясък от преобърната маса. За кратко гласът стана по-ясен:

- Гласовете - много се приближиха. Имат вкус на отрова. Трябва да се махам.

Гласът отслабна и се отдалечи, докато Стречи залиташе в обратна посока от охранителната камера.

- То е с мен. Те са с мен. В мрака. Не, господи, не...

Това беше. Изведнъж трептящото вълнение в гласа отслабна. Дишането се нормализира, стана почти спокойно. Лоугън спря записа - знаеше какво предстои да се случи.

Запази копието като текстови файл, затвори лаптопа и стана, после се върна при прозореца с гледката към сивия Атлантически океан. За да разшифрова записа, се беше опитал да се постави на мястото на Стречи. Сега му се щеше да не го беше правил. Там нямаше нищо освен необяснима внезапна лудост - лудост и смърт.

Те са с мен. Те са с мен в мрака.

Слънцето грееше върху ливадата, после побягна от голямата сграда към морето. В кабинета с дъбова ламперия беше топло. Въпреки топлината Лоугън почувства как по гърба му полазиха студени тръпки.

1В цифровата фотография и видеозаписи с дигитални артефакти се назовават всички видими дефекти. - Б. пр.

Беше вече седем и половина, когато Лоугън излезе от апартамента си, спусна се по извитото централно стълбище и влезе в главната трапезария. „Дарк Гейбълс“, домът на днешния „Лукс“, беше плод на трескавото въображение на Едуар Делаву. По време на строителството му саможивият и странен милионер купил древен френски манастир, разглобил го камък по камък и докарал купените на едро части в Род Айлънд, за да ги вгради в замъка си. Трапезарията някога е била манастирската столова. Тя беше голямо готическо помещение, огромни дървени греди оформяха сводовете и декоративните арки край покритите с тъкани стени. Единствените предмети, които нарушаваха готическата илюзия, бяха двете срещуположни соломонови колони, известни и като небетшекерени, които със своите инкрустирани пръстени се виеха от пода до тавана. Те кореспондираха с колоните край главния вход на замъка. Подобни колони бяха основните носещи конструкции на сградата и можеха да бъдат видени с различни размери, разпръснати из „Лукс“.

Лоугън се спря за миг, след като прекрачи прага, огледа хората, които седяха на масите и вечеряха, а келнерите в смокинги се рееха вежливо тук-там около масите. Имаше няколко смътно познати лица, но повечето му бяха чужди. Масите бяха еднакви - кръгли, с по шест места, покрити с безупречно изгладени бели ленени покривки.

Една от най-близките маси беше почти празна. На нея седяха само двама души - мъж и жена, а приборите на третото място показваха, че човекът за кратко е станал. Лоугън позна седящия на масата мъж. Беше Джонатан Кинг, специалист по теория на игрите. Макар че, докато работеше в „Лукс“, двамата не бяха близки, Кинг винаги се беше държал приятелски. Лоугън закрачи към масата. Докато вървеше, осъзна, че хората поглеждат към него втори път, щом ги подмине. Лицето му беше по кориците на много списания, така че беше свикнал с подобно внимание.