Линкълн Чайлд: Забравената стая

- Затворихме го там, докато дойде помощ, за да не нарани себе си или някого другиго - обясни Олафсон.

Докато Лоугън гледаше, Стречи отиде при вратата и я дръпна силно, като в същото време крещеше.

- Какво казва? - попита Лоугън.

- Не зная - вдигна рамене Олафсон. - Вероятно просто бръщолеви. Качеството на записа е ниско - само част от нашите охранителни камери са с интегриран микрофон.

В този момент вълнението на Стречи нарасна. Започна да блъска по стените, да изхвърля книги от лавиците и да ги запраща в противоположния край на библиотеката, като през това време отново и отново спираше, за да си запуши ушите, клатейки глава като куче, което тръска плъх. Приближи се към прозореца и го заблъска с юмрук, но оловното стъкло беше твърде дебело, за да поддаде лесно. Започна да залита и да се блъска като сляп в стените, обръщайки масите по пътя си. Залитна за миг към камерата и за малко гласът му стана по-ясен. След това отново се обърна на другата страна, като дишаше тежко и се оглеждаше. И изведнъж се успокои.

С периферното си зрение Лоугън забеляза, че Олафсон се обърна.

- Джеръми, трябва да те предупредя, че онова, което ще последва, е крайно смущаващо.

Чрез окото на камерата Лоугън наблюдаваше как Стречи отива към стената с прозорците. В началото крачеше бавно, после по-бързо и уверено. Когато стигна до най-близкия прозорец, се опита да го повдигне. Тежката старомодна рамка се вдигна само няколко сантиметра.

Стречи отиде при следващия прозорец и го задърпа на резки, силни тласъци. Той също се вдигна само три или четири сантиметра. Лоугън знаеше, че първо, старомодните метални рамки са твърде тежки и второ, от десетилетия не са почиствани или смазвани.

Сега Стречи се доближи до третия прозорец и отново задърпа. Този се повдигна по-лесно от останалите. Лоугън гледаше, докато Стречи вдигаше прозореца все по-нагоре, първо с двете ръце, после с рамо. Чуваше се как сумти от усилието. Най-накрая успя да вдигне прозореца до максималната му височина - почти метър и половина над перваза.

Нямаше решетка или мрежа, защото библиотеката беше на първия етаж. Зейналата прозоречна рамка лесно подари на Стречи свободата. След миг щеше да се промуши през отворения прозорец и да изчезне. Каква ли е тази трагедия, запита се Лоугън, която може да подлуди един учен.

Обаче Стречи не излезе през прозореца. Вместо това се наведе, протегна ръка към дясната част на рамката и започна да опипва нещо в улея ѝ. Лоугън осъзна, че това е веригата за вдигане на долната част на прозореца. Вторачи се омаян в ставащото. Сега Стречи държеше с една ръка веригата, а другата му ръка правеше въртеливи движения върху нещо, което беше скрито зад тялото му.

В този момент ръката се дръпна. Показа се противотежестта на прозоречната рамка - дълга двайсетина сантиметра и очевидно тежка. Стречи я откачи от веригата и я пусна на земята. Сега прозорецът не можеше да полети надолу само защото той стискаше веригата.

Внезапно ужасяваща мисъл хрумна на Лоугън.

Стречи коленичи пред прозореца и все още стискайки веригата с ръка, сложи врата си на перваза. Настъпи миг на вцепенение, през който Лоугън, замръзнал на креслото си, чу как мъжът си пое няколко пъти неравномерно дъх.

В този момент Стречи пусна веригата.

С остро скърцане, което напомняше свирка на влак, тежката метална рамка полетя надолу по улеите. Чу се ужасяващ пукот на кости, ясно доловим дори сред тракането на падащия прозорец. Тялото на Стречи подскочи, все едно беше докоснал оголен кабел. Лоугън отмести очи, но не преди да види как главата полетя надолу към цветните лехи около библиотеката, а след нея потока кръв, която изригна черна пред очите на безжалостното око на охранителната камера.

В продължение на повече от минута двамата не помръднаха. След това директорът тихо светна лампата, прибра проектора, дръпна пердето върху екрана и се върна на мястото си.

- Мили боже! - измърмори Лоугън.

- Не можахме да скрием факта, че Стречи се самоуби - каза Олафсон. - По очевидни причини се опитахме да скрием колкото може от подробностите. Въпреки това се понесоха слухове. - Той погледна Лоугън. - Трябва да попитам - някакви първоначални догадки?

- Мили боже - повтори Лоугън. Беше в шок. Опита се да възстанови образа на Уилърд Стречи от времето, когато той самият беше в „Лукс“, но всичко, което си спомняше, беше тих, твърде плах човек с оредяла посивяла коса. Разменяха си усмивки и поздрави с кимане на глава, но никога не бяха разговаряли.