Линкълн Чайлд: Забравената стая

Директорът го покани с жест да седне на едно от креслата и се настани до него.

- Благодаря ти, че се отзова толкова бързо.

- Ти каза, че работата е спешна.

- Мисля, че е точно такава. Би ми било трудно обаче да ти обясня защо. Затова... - Олафсон се поколеба за миг. - Затова ти се обадих. Исках да си осигуря твоите услуги, преди да ти възложат някоя друга задача.

В стаята за дълго настъпи тишина, докато двамата мъже се бяха вторачили един в друг.

- Преди да продължа - наруши мълчанието Олафсон най-накрая, - трябва да зная способен ли си да се освободиш от всякакви предубеждения и зложелателство, които може да са резултат на... ъъъ... минали различия.

Това предизвика второ мълчание. От креслото си Лоугън наблюдаваше директора на „Лукс“. Последния път, когато разговаря с Олафсон, преди цяло десетилетие, той седеше на същия стол горе-долу по същото време на годината. Освен това директорът имаше същото изражение на лицето: едновременно тревожно и нетърпеливо. Откъслеци от късото слово на Олафсон сега достигнаха до съзнанието му, филтрирани през булото на времето и паметта: Някои от членовете на колегията са много обезпокоени... схващат го като липса на академична взискателност. .. на първо място трябва да е доброто име на най-стария и най-авторитетен национален политически институт...

Лоугън се размърда в креслото.

- Това няма да е проблем.

Директорът кимиа.

- И мога да разчитам на твоята дискретност? Голяма част от онова, което ще ти кажа, е секретно дори за учените и служителите.

- Това е част от работата ми, така че нямаше нужда да питаш.

- Да, така е, но нали разбираш, трябваше да го направя. Благодаря ти. - Олафсон погледна за кратко към морето, преди отново да насочи вниманието си към Лоугън.

- Помниш ли доктор Стречи?

Лоугън се замисли.

- Уилърд Стречи?

Олафсон кимна.

- Точно така. Наскоро Стречи се оказа в центъра на... много трагично събитие, което се случи тук, в „Лукс“.

Лоугън си спомни за атмосферата, която беше доловил по време на краткия си престой в приемната.

- Разкажи ми.

Директорът отново погледна към морето, преди да отговори.

- През последните седмица-две Стречи не беше на себе си.

- По-точно? - попита Лоугън.

- Беше неспокоен. Изглежда страдаше от безсъние или спеше много малко. Стана и раздразнителен - както си спомняш, това съвсем не беше в характера му. Освен това той... - Олафсон отново се поколеба. - ... Започна да си говори сам.

- Вярно?

- Така ми казаха. Тихо и дълго, понякога дори оживено. И накрая, само преди четири дена, изведнъж рухна психически.

- Продължавай - подкани го Лоугън.

- Изби го на насилие, нападна асистентката си. - Олафсон преглътна. - Както знаеш, тук имаме малобройна охрана. Не сме подготвени за справяне с... ъъъ... подобни сцени. Ние го обуздахме, доколкото можахме, и го затворихме в библиотеката за посетители на първия етаж. След това се обадихме на деветстотин и единайсет.

Лоугън запази мълчание и изчака директорът да продължи. Вместо това Олафсон стана, отиде до стената, дръпна декоративната завеса и откри екран за проектор. После изтегли чекмедже в същата стена, извади цифровия проектор, включи кабела в контакта и го насочи към екрана.

- Ще бъде по-лесно и за двама ни, ако видиш с очите си - каза той. След това отиде до вратата, загаси лампите и на връщане пусна проектора.

В началото екранът беше черен. След това по повърхността му прелетя поредица от числа. После се появи черно-бял образ, леко зърнест при този процент увеличение, защото беше запис от охранителна камера. В долния край на екрана непрекъснато течеше фаша c датата и часа. Лоугън разпозна помещението - беше, както каза Олафсон, библиотеката за посетители на „Лукс“: богато украсено пространство с натруфени стенни свещници и таван от декоративни панели. Три от стените бяха покрити със стелажи за книги от пода до тавана. Четвъртата бе заета от четири високи прозореца с тежки рамки като тези в кабинета на Олафсон. В обширното помещение бяха подредени дивани, кресла и пейки покрай стените. Това не беше действаща библиотека - истинската се намираше на друго място в сградата и беше много по-богата. Предназначението ѝ беше да впечатлява гости и потенциални клиенти.

От птичия поглед на охранителната камера Лоугън можа да различи мъж, който крачеше насам-натам по скъпия мокет. Човекът очевидно беше обхванат от крайно вълнение. Той подръпваше дрехите си, скубеше коси. Лоугън го разпозна като остаряла с едно десетилетие версия на доктор Стречи, може би вече на шейсет-шейсет и пет години. От време на време ученият се заковаваше на място, навеждаше се и стоварваше длани върху ушите си, сякаш искаше да спре някакъв непоносим звук.