Линкълн Чайлд - Забравената стая

Лоугън се усмихна уморено.

- Свикнал съм с това. За съжаление, изглежда, е присъщо на мястото.

- Все още си член на преподавателското тяло в Йейл,нали?

- Точно така.

- Е, това може да е само от полза. - Олафсон стана. - Хайде, ела да те „обработим“.

1Вид дисоциативна амнезия, която се характеризира с целенасочено бягство от работа или къщи. - Б. пр.

Този следобед в четири и половина Лоугън стоеше в частния си кабинет на третия етаж на просторната сграда и замислен гледаше през прозореца. Той беше от същия вид с тежка метална рамка и панели от оловно стъкло, който Стречи беше използвал. Лоугън знаеше, че вече никога няма да гледа подобен прозорец както преди. Беше затворен, но въпреки това чуваше далечния рев на Атлантика, когато вълните му се стоварваха и се разбиваха в каменните блокове на брега.

Вдигна ръка и плъзна пръсти по улея на рамката. „Лукс“ водеше началото си от частен клуб, основан в началото на 1800 година от шестима харвардски професори като място за обсъждане на въпроси от изкуствата и философията. С течение на годините се бе разширил по обхват и амбиции, а също и мисията му, докато накрая, през 1892 г., беше реорганизиран в „Лукс“ с формален устав и впечатляващ фонд. Това го превърна в най-стария изследователски институт в страната - мозъчен тръст за обикновените хора - предхождащ института „Брукингс“ с повече от две десетилетия. През първите си години бързо надрасна своето седалище в Кеймбридж. Това доведе до преместването му първо в Бостън, после, в началото на 20-те години на XX век, се прехвърли завинаги тук, в Нюпорт, където закупи големия замък, известен като „Дарк Гейбълс“, от един ексцентричен милионер. През годините „Лукс“ продължи да процъфтява в специалните си области: икономика, политика, прилежна математика, физика и отскоро - компютърни науки. Единствените области, специално забранени в неговата харта, бяха онези с военно приложение. Това го отличаваше от останалите мозъчни тръстове, които с готовност се впускаха в подобни доходоносни изследвания.

Лоугън се дръпна от прозореца и огледа помещението. Като останалата част от замъка и то беше претрупано, разкошно и просторно. В добавка към кабинета имаше малка всекидневна, спалня и баня. Погледът на Лоугън се спря, когато стигна бюрото. Вече беше сложил на него някои от работните си пособия: лаптоп, видеокамера, цифров диктофон, детектор на електромагнитни вълни, инфрачервен термометър. И около дузина книги, подвързани с кожа, повечето от които над стогодишни.

Леко почукване на вратата прекъсна огледа му. Лоугън отиде до вратата и я отвори. Пред очите му се показа млад мъж в сдържан делови костюм, който се колебаеше пред вратата.

- Извинете - каза младият мъж и му подаде запечатан плик, на който пишеше „Лично и поверително“, - доктор Олафсон ме помоли да ви предам това лично.

- Благодаря - кимна Лоугън за благодарност. Младият мъж пое надолу по постлания с дебел мокет под. Лоугън затвори вратата с рамо, докато в същото време отваряше плика. Вътре имаше дивиди без никакъв надпис.

Отиде при бюрото си, седна, пусна лаптопа, изчака да се зареди операционната система и вкара дивидито. Миг по-късно на екрана започна видеото. Лоугън веднага го разпозна като записа от охранителната камера, който беше гледал в кабинета на Олафсон: зърнестият черно-бял образ на мъжа в елегантно обзаведената библиотека, който крачеше напред-назад и скубеше коси.

Лоугън натисна паузата. Не искаше да гледа записа отново. Замислено се втренчи в сега замръзналото на място изображение на Стречи. Спомни си думите на Олафсон:

Познавах Уил Стречи от трийсет години. Той беше най-стабилният, най-милият, най-рационалният човек. Имаше много неща, за които да живее. Човекът на видеото не е този, когото познавах.

Затвори прозореца с видеоплеъра, след това пусна едно приложение, с което да свали аудиозаписа от дивидито. После отвори сваления файл в криминологична програма за аудиоредакция и пусна целия запис. Той беше дълъг само четири минути и двайсет секунди. След като го изслуша веднъж, Лоугън изтри последните трийсет секунди от него: скърцането на падаща рамка, ужасяващият пукот на костите и двете глухи тупвания, които последваха, бяха също толкова ужасни за слушане, колкото самото видео за гледане.

Лоугън отново изслуша записа. Първите четиресет и пет секунди се чуваха само тежки стъпки и хрипливо дишане. Той изтри и тази част. Сега му остана аудиофайл с дължина приблизително три минути, ниско качество на записа, пълен с бръмчене, съскане и дигитални артефакти 1.