Елена Делбанко - Сребърният лебед

– Тази вечер Мариана Фелдмън е отново тук с нас. Госпожица Фелдмън е известна челистка, учител и наставник, канена по целия свят да преподава майсторски класове, да учи младите челисти във великата традиция, предадена й от баща й. Също с нас тази вечер – продължава Макинтош – е й уважаваният швейцарски челист Клод Розел, ученик на Фелдмън. Той има международна концертна кариера и свири на Сребърния лебед, който нашият музей му е заел. Двамата с госпожица Фелдмън направиха възможно този невероятен подарък да се присъедини към Колекцията „Мартен“.

– Досега най-голямата скъпоценност на нашия музей беше страдивариусът Бата-Пиатагорски от 1714 г. Сега имам честта да ви представя още един велик пример за умението на майстора – инструмент, изработен две години по-рано от големия лютиер от Кремона – през 1712 след Христа. Няма друга институция, която може да се похвали с подобна двойка.

Клод и Мариана седят заедно на малката сцена; публиката се надига да ги аплодира. Тя е направила един донякъде сантиментален жест – макар че в избора й има и елемент на гордост – облякла е сребристата, дълга до земята рокля, която е носела тук с баща си през 2000 г. Все още й става. По слепоочията на Клод се забелязват първите прошарени къдрици, но той е само на трийсет девет и ще запази още дълго вида си на идол от матинетата. Двамата са впечатляваща двойка.

– Всъщност нашият музей цели да колекционира точно онова, което Александър Фелдмън търсеше дълги години и което го отведе в един прашен шкаф на някаква частна къща близо до Страсбург – превъзходното в изкуството. Той искаше да открие инструмента, който ще даде най-добро проявление на собствения му глас, на музикалните му идеи. За Пиатагорски това беше Бата; за Бърнард Грийнхаус това бе Контесата на Щайнлейн; за Фелдмън – Сребърния лебед. Дал на себе си клетва да го пази и цени, той се надяваше да осигури на този превъзходен страдивариус условия, при които да остане ненакърнен в целостта си. Това сега ще бъде отговорността на Колекцията „Мартен“. А Клод Розел ще поддържа звука му жив в концертните зали – дано дълго да го прави, – а когато спре да концертира, Лебеда ще се върне в тази красива стая, за да могат бъдещите му почитатели да му се възхищават.

– Но сега сте дошли – продължава Макинтош, – за да чуете как тези двама превъзходни артисти свирят на най-големите инструменти, а не да слушате мен. Госпожица Фелдмън и мосю Розел ще свирят за вас заедно същото музикално произведение, което тя и баща й свириха при последната си поява тук – Сарабандата от Сюитата в ми минор на Бах. Розел ще свири на вилома, а госпожица Фелдмън – на Сребърния лебед.

Мариана се изправя и повдига високо челото. Блясъкът на дървото пази ярката красота, която я е омагьосала още в ранното й детство. Там, отзад, вдясно е избелялото място, където някой някога е разлял бренди и е оставил сърцевидно петно. Тук, където Александър е поставял ръката си, също се вижда подобно избледняване и почти невидима, защото Фернан е направил майсторска реставрация, е запечатаната пукнатина отзад.

Тя казва:

– Баща ми посвети живота си на музиката. Този великолепен инструмент беше негов приятел, негов непрекъснат сподвижник в продължение на повече от четирийсет и пет години. Той беше късметлия, че имаше тази чест. За него стойността на страдивариуса е половинчата, ако околните само го гледат, но не го слушат; предназначението му е да свирят на него. Затова музеят, който разбира това, прояви щедрост и го предложи на Клод Розел за периода, който ще обхване музикалната му кариера. Това невероятно чело, Сребърния лебед, беше гласът на баща ми. Сега то ще пее за мосю Розел и както двамата се надяваме, това ще продължи за много поколения напред.

По стар навик, тя докосва сребърните медальони, изработени от Челини. След дълга пауза вдига лъка си. Отново сяда. Очите й срещат погледа на Клод и двамата започват да свирят.

ЕПИЛОГ

2018

Мариана седи край басейна в градината на „На път към Суан“ Въздухът е притихнал и топъл. Облечена е в избеляла лятна рокля, изпод която се подават дългите й крака, изпружени върху шезлонга. Босите й прасци се потъркват един в друг, за да отпъдят една муха. Средата на юни е и сияйните маргаритки, които са завзели цялата градина, са започнали да оклюмват, а пчелите се скупчват отгоре им, докато те повяхват. Тя няма да ги окоси до есента; вярва, че нищо, създадено от природата, не може да е неприятна гледка. Независимо от това, видът на клюмналите, мъртви цветя я натъжава. По земята има килим от сгърчени, поизсъхнали листенца, които преди са били толкова ярки.