Елена Делбанко - Сребърният лебед

Мариана прекара неспокойна нощ. Беснееше срещу Клод, но дори повече срещу себе си. Наясно беше, че ще трябва да обуздае огромното си привличане към него. Нямаше да й донесе щастие. Независимо от това и противно на обзелите я разочарование и гняв, щеше да се наложи да се примири със своя полубрат. Той беше единственият й останал роднина, а също притежаваше й Лебеда.

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Мариана и Клод

Клод й се обади на следващата сутрин от хотела, за да й напомни, че е обещала да му посвири, преди да си замине. Щял да й донесе вилома. Тя го покани в апартамента си и го посрещна босонога, обута в джинси и с бяла тениска. Той й подаде букет от фрезии, плик с пасти и челото в яркосинята кутия.

– Ако нямаш нещо против, сега, докато съм тук, ще се упражнявам на твоя вилом, за да поддържам във форма ръцете си.

– Няма проблем. Чудесно. Но аз все още не съм готова да ти свиря.

Той я целуна по бузата.

– Как ти е главата? Доста пийнахме снощи.

Мариана взе цветята и отиде за ваза. Клод се разходи из хола, разгледа картините по стените и снимките. Домът й бил очарователен, и каза. Тя се зачуди колко дълго ще изтрае, преди да я помоли да види Лебеда. Седнаха до френските прозорци, пиха кафе и хапнаха пастите, които той донесе. Той изпи кафето си и каза:

– Трябва да видя Лебеда, колкото и да е мъчително. Знам, че не искаш да го гледам.

Не му трябваше много време, помисли си тя. Отиде в спалнята, отвори гардероба и положи Лебеда върху леглото си с гърба надолу. После повика Клод вътре и го остави сам с инструмента, защото не желаеше да стане свидетел на първоначалния му шок. Когато се върна, откри го седнал върху леглото с челото в скута му. Прокарваше пръсти по пукнатината, нагоре-надолу, галеше го, като че беше някое умиращо животно, а по лицето му се стичаха сълзи. Мариана хвана Лебеда и го остави настрани, като същевременно прегърна Клод с възобновена нежност. Той обичаше страдивариуса не по-малко от нея. Шепнеше му непрекъснато: „ Съжалявам, толкова съжалявам“.

– Лебеда не е донесъл никому щастие – прошепна той, – с изключение на Александър.

– Странно, нали, колко много неприятности създаде.

– Като се почне – или поне така съм чувал – от жертвите, които ти и майка ти е трябвало да правите, за да може да го изплащате.

– Не. Като започнем от факта, че твоята майка и моят баща са се срещнали, когато той е отишъл в Страсбург, за да го открие.

– Нашият баща – припомни й Клод.

– А после двамата с теб се срещнахме в Бостън – въздъхна Мариана. – Лебеда ни запозна. Нека да не му позволяваме да ни раздели – тя взе челото и го постави в кутията му. Време бе да му съобщи за предложението на „Метрополитън“.

Прекараха деня заедно, скитаха из града и разговаряха. Качиха се на ферибота за Статън Айлънд и обратно. Тя му показа мястото, където преди се намираше Световният търговски център.

– Това се случи, докато бях с Антон в Европа.

– Във връзка ли си с Пиетовски?

– Изпрати ми мило писмо, когато Александър умря. Но, не, не поддържаме връзка.

Разходиха се покрай река Хъдзън в Ривър Парк на път за апартамента й. Вятърът беше силен и облаците бързо бягаха по небето, а през тях проблясваха ту слънчеви лъчи, ту сянка.

– Клод, още нещо трябва да ти съобщя – рече тя. – След като се върнах от Прадес, обади ми се кураторът на колекцията „Мартен“

– Какво е това? Не съм запознат с нея.

– Колекцията от редки инструменти на Музея за изкуство „Метрополитън“. Много е голяма. Кураторът се казва Андрю Макинтош – шотландец. Срещала съм го преди време. Баща ми даде частен концерт за някои от големите дарители преди години. Макинтош предложи да помисля дали не искам да даря Сребърния лебед на „Метрополитън“. Знаеше, че аз вече не концертирам. Той вярваше, че Александър е имал „специално отношение“ към музея. Не осъзнаваше, разбира се, че Лебеда не е мой, че да го дарявам...

Едно момче на скейтборд профуча край тях. Друго го последва, криволичейки.

– А Александър наистина ли имаше такова „специално отношение“?

– Не – отвърна тя през смях. – Много пъти е свирил в „Грейс Рейни Роджърз“, но за него, подозирам, това беше просто една от многото концертни зали. Той не се интересуваше особено от музеи, както ти казах. „Специално отношение“ е фраза, която хората използват, за да стимулират щедростта на околните.