Елена Делбанко - Сребърният лебед

– За моята щедрост, предполагам, че става дума сега.

– Лебеда е твой и ти решаваш как да се разпореждаш с него. Но сметнах, че така или иначе трябва да го спомена, като имаме предвид пукнатината.

Той се сепна и се обърна към нея.

– Защо смяташ, че трябва да даря челото на музея?

– Трябва да помислим какво да правим, ако Лебеда не успее да възвърне красотата на звука си – ако Фернан не успее да го накара да пее отново. Може би ще е разумно да се замислим над предложението. Дилърите ще знаят, че той е бил поправян. Тогава предложението от „Метрополитън“ ще бъде най-доброто, което можем да постигнем.

– Ако предположим, че се съглася да се откажа от собствеността си.

– Да, ако предположим, че сториш това – тя нагласи очилата си и кимна. Реката миришеше отблъскващо. Усещаше, че той не е готов да се откаже от онова, което още дори не бе притежавал.

– Клод, мъча се да бъда от полза, реалистка. Разбира се, всички решения ги вземаш ти.

– Не си ли спомняш – протестира той, – че Александър винаги се е възмущавал, когато големите инструменти са били извън употреба, прибрани в шкафа, заключени зад стъклените витрини на музеите?

– Както повечето културни институции, те ще бъдат готови – след кратко изложение – да ти го заемат обратно. Това често е условие при дарението – свириш на инструмента, докато си жив. Но когато кариерата ти свърши, той отива в Мет за постоянно, освен ако не пожелаят пак да го отдадат на някого.

– Те това ли предложиха – просто да им го даря?

– Не, разбира се, не става дума просто за подарък. Кураторът ме увери, че освен данъчните преимущества на едно дарение и заявлението, което той получава от дарителя, могат да направят изгодно предложение. Не за пазарната цена, но за значителна сума.

– И какво предложиха?

– Не са направили твърда оферта. Това трябва да отправят към теб, не към мен. Отклоних ги. Но след поправките, смятам, че все пак ще ни остане голяма сума.

Объркан, той повтори:

– Ни?

Знаеше, че е дошло време и за това да говорят.

– Не искам да кажа, че очаквам да получа половината или нещо такова. Наистина разбирам, че Александър е оставил Лебеда на теб. Но ако сметнеш, че е честно, бих искала да получа достатъчно, та да мога да си позволя да задържа „На път към Суан“ и да платя данъците на останалото наследство.

Той се намръщи и се загледа в реката.

– Търговците вече научили ли са какво се е случило? На страдивариуса, имам предвид.

– Не, доколкото аз знам. Но е трудно подобни неща да останат в тайна в музикалния свят. Пожарът в Стокбридж със сигурност не е бил отразен в нюйоркската преса, макар че повечето от хората, свързани с Тангълуд, са чули за него. За пожара, имам предвид, не за челото.

– Ами ако пък си запази звука? Тогава ще струва повече, отколкото би могъл да плати който и да е музей.

– Да почакаме и ще видим – предложи тя.

В осем същата вечер Мариана и Клод се срещнаха с Пиер Фернан в офиса на Петдесет и седма улица. Донесоха и Лебеда. Бяха се уговорили Пиер да дойде специално да ги приеме, макар все още да не ходеше редовно на работа. Видя им се болнав, ходеше с леко накуцване. Изложбената зала беше тъмна. Отидоха направо отзад в работилницата.

– Хайнрих Баум е на път – каза им той, докато ги канеше да седнат на високите столчета край масата.

Мариана попипа един охлюв. Не беше лакиран, още „на бяло“.

– Пиер – започна тя, – случи ми се премеждие с Лебеда.

– Тъй и дочух – отвърна той. Двамата с Клод се стреснаха.

– Да, разбира се, чухме за тоз ужасен пожар. Почти трагедия – добави Фернан. – Но казват, че копията били спасени, пък Лебеда, той имал някаква си повреда, но не бил горял. Баум говорил с някой от Тангълуд.

Мариана и Клод размениха погледи. Тя каза:

– Боя се, че е пукнат. На задната дъска, близо до душичката е и се вижда лесно. Дойдохме да те помолим да го погледнеш и да ни кажеш какво мислиш – колко работа ще му трябва и колко ще ни вземеш за поправката.

Той я погледна в очите.

– Разочарован съм от теб, Мариана; първо бягаш с Лебеда, а след това го въвличаш в пожар и го трясваш някъде. Бедният ти баща. Сигур се обръща в гроба си. Ти не си се отнесла с уважение към него и сега – виж кво е станало. Тъжно ми е, че мосю Розел има таквиз неприятности – а и за баща ти също – той въздъхна. – Но нека да погледнем.

Пиер отвори кутията и внимателно положи Лебеда върху работната си маса под провисналата крушка. Когато го обърна, се смръщи. Челото беше лошо наранено. Известно време не продума, а продължи да проверява кленовото дърво с огромна нежност. Като го гледаше, Мариана потъна в земята от срам.