Елена Делбанко - Сребърният лебед

– Кво да ти кажа? – най-сетне продума. – Това е, helas, голяма повреда. Мога да го поправя, да, но гарантирам единствено за външния му вид. И ще отнеме месеци, а не седмици.

– Кога можеш да започнеш? – попита го Клод.

– Трябва да го отворя, както знаете. Няма да е лесно и евтино. Ще трябва да подпишете документи. Мосю Розел съгласен?

– Да – отговори Клод, – имаме пълно разбирателство.

– Добре тогава. Искате ли да зърнете пукнатина отвътре? Да го отворя ли? Ако искате, заедно ще преценим повредите.

– Да, разбира се – пак се съгласи Клод, но Мариана мълчеше.

Пиер свали струните и тъй като техният опън вече не го придържаха, свали и магаренцето. Махна и грифа, седалката и струнника. После внимателно намаза със спирт горната дъска на челото там, където влизаше под стремената. Повтори няколко пъти.

След това извади дълъг и тънък нож и опита острието му върху палеца си. Внимателно го пъхна между дъното и стремената на виолончелото. Мариана имаше чувството, че ще припадне. Той вдигна поглед, леко усмихнат.

– Изпълнявал тази операция стотици пъти, скъпи мои, но никога върху толкова красив пациент.

Чуха дращещ звук, после серия проскърцвания – дървото, което се оплакваше от ножа. Накрая се чу стряскащ пукот и раздиращо стенание, когато французинът освободи задната дъска. Пиер стоеше под ярката светлина на крушката, а на масата пред него лежеше разчлененият Лебед.

Клод я прегръщаше през рамото, докато я изпращаше до дома и.

– Мисля, че ще трябва да се обадиш в „Метрополитън“ и да разговаряш с шотландеца. Ако ти направи разумна оферта, сигурно ще е най-добре да я приемем. Пукнатината ще я поправят, но изглежда, новината се е разнесла.

Тя се съгласи с него.

В последната сутрин, която прекара в Манхатън, Клод свири на вилома в хола на Мариана. Тя лежеше на дивана със затворени очи. След като мина през обичайните загряващи упражнения, той подхвана концерта на Виктор Хърбърт за чело номер 2 в ми минор, който готвеше за изпълнението си през следващия месец в Мюнхен. Мариана го беше свирила много пъти. Той беше един от любимите на Фелдмън. Хвалеше го заради амплитудата на драматичния ефект, напевната мелодична линия в андантето. Клод често беше слушал запис на този концерт в изпълнение на Фелдмън заедно с Филаделфийския оркестър, но никога не беше го изучавал с покойния си учител. Сега го свиреше за Мариана.

Тя съсредоточено го слушаше. Изтегната на дивана, отпусната, го изучаваше. Когато стигна в края на пролога, Мариана изведнъж подскочи до изправено положение и му викна:

– Накарай кучето да вие, Клод! Трябва да накараш кучето да вие!

Той я изгледа озадачено.

– Моля?

– Така обичаше да казва Александър. Нашият малък шпаньол цял ден си седеше тихо в студиото му, докато той свиреше или даваше уроци. Но щом Александър подхванеше Виктор Хърбърт, кучето пощуряваше. Започваше да стене, сякаш свиреше заедно с него по време на бавната част, а по време на алегрото направо виеше. Баща ми умираше от кеф. Смяташе, че това е признак за изострена музикална чувствителност. И когато усещаше, че не свиря на емоционалното ниво, което музиката изискваше – при което и да е произведение, не само при Хърбърт, – започваше да ми вика: „Накарай кучето да вие!“. Това означаваше: „Намери музиката, иди по-дълбоко, дай повече от себе си“. То беше и най-голямата му похвала. Сега започни отначало, Клод, от самото начало.

Отпърво той се разсмя заради музикалното куче. После стана по-сериозен и започна отначало. Тя стана неговият учител, напътстваше го, спираше го да му обяснява с настървеност, не по-малка от тази на Александър, но далеч не толкова груба, когато Клод не се справяше с музиката.

„ Свириш правилно нотите, но не свириш музиката .“ Колко често бе чувала тя тези думи от Фелдмън. Или пък: „ Така както свириш, не ме учиш на нищо за живота“. И колко често беше виждала ученици от майсторските му класове да се стряскат и да се разплакват. А на нея й се искаше да ги предупреди: „ О, не правете това! Той мрази сълзите. Правят го още по-гаден. Ще си помисли, че нямате достатъчно вътрешни сили да бъдете творци “. Но естествено, не смееше да ги прекъсне и когато ученикът повтореше упражнението, имаше забележително подобрение. Тя все се чудеше – така ли трябва да бъде? Знаеше, че никога няма да има този подход.