Елена Делбанко: Сребърният лебед

Клод повтаряше ли повтаряше, докато не му каза да мине нататък. Продължиха така два часа и когато за последно й изпълни концерта от началото до края, тя отметна глава назад и започна да вие „Аууу!“.

Той се усмихна и й благодари.

– Много ми помогна – стана и й подаде инструмента. – Сега ти ми посвири!

Тя отново понечи да протестира, но той я прекъсна:

– Обеща ми.

– Нищо не съм подготвила.

– Знам, че е така, нали виолончелото ти беше при мен. Просто ми изсвири някоя част от сюитата на Бах. Каквото и да е. Каквото ти дойде на ум. Искам да те видя, да те чуя да свириш...

Мариана седна на стола. Клод се настани на дивана, докато бършеше челото си и раздвижваше врата си. Тя отново настрои инструмента, дърпайки струните и нагласяйки лъка. После отметна назад коса и сведе мълчаливо поглед надолу. Остана известно време така. Накрая вдигна лъка към струните и начена Сарабандата от Втората сюита на Бах в ре минор. Протяжното въведение – бавно, меланхолно, мъчително – отразяваше толкова точно чувствата й в момента. Усещаше ръцете си непохватни, пръстите си – слаби; трудно се справяше с двойните и тройни спирания. Знаеше, че техниката й, занемарена от дълго време, беше далеч от идеалната. Въпреки това свиреше, достигайки до дълбините на тази музика, разсъдителна, молитвена, изтегляше всяка фраза докрай, докато не достигна финалната, едва прошепната нота.

Подпря глава в шийката на челото и затвори очи. Когато ги отвори, видя, че Клод плаче. Той беше почувствал страстната, но сдържана чувствителност, която тя споделяше с Александър, директната връзка между двамата. Сякаш баща й държеше лъка. Може би и Клод като нея чуваше колко много от техниката си беше загубила, откакто бе спряла да се упражнява по четири часа на ден още преди години. Но изражението му говореше, че разбира какво е можело да бъде и какво е останало от огромния й талант.

Тя остави челото и седна до него на дивана. Клод стоеше замислен. Изведнъж отметна глава назад и зави: „Аууу!“.

Мариана се разкиска и прехвърли крака върху неговите. Той разсеяно я погали по косата. Двамата прекараха сутринта заедно върху дивана, пийваха кафе и преглеждаха неделния брой на „Таймс“, който той бе донесъл със себе си. Тя се беше облегнала на него, докато на процеждащата се през прозореца утринна светлина разговаряха за любовната връзка на Александър и Франсин.

– Колко е трябвало да планират и да комбинират, за да бъдат заедно – рече Мариана. – Не мога да си представя как може човек да живее в такава потайност и лъжа.

– Може би за известно време – отвърна Клод, – но не и за цял живот. Не са ли се обичали достатъчно?

– От Александър е – отвърна тя, – той никога не е обичал достатъчно.

По обед Клод погледна часовника си, протегна се и стана. Хвана я за двете ръце, за да я изтегли от дивана и я задържа в прегръдките си, докосвайки с устни челото й. Макар че пулсът й моментално се ускори, тя отвори вратата, за да го изпрати.

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Мариана и Клод

2014

В седем часа на тази октомврийска вечер гостите се тълпят под знамената на Блумбърг корт, разменят си поздрави, пият шампанско и си вземат предястия от таблите наоколо. Някои разглеждат изложбата на средновековно снаряжение, конете и мечовете и смешно малките човешки фигури, целите обвити в метал и ризници. Други зяпат алебардите и пиките. Стотина от музейните попечители и дарители са поканени на приема с вечерно облекло и на лекцията в Галерия „Андре Мартен“ за музикални инструменти; залите й са били наскоро обновени. На тазвечершната гала на поддръжниците на колекцията се дава възможност да видят известното виолончело Сребърния лебед.

В центъра на дългото и тясно изложбено пространство около застланата с килим платформа, която служи за малка сцена, са подредени столове. Върху нея има три стола – един за Клод, един за Мариана и един за куратора на музикалните инструменти Андрю Макинтош, който ще ги представи.

– Преди четиринайсет години на точно същата дата, дами и господа, имах огромното удоволствие да представя тук покойния велик челист Александър Фелдмън. Някои от вас може би са присъствали тогава и си спомнят повода – имахме привилегията да чуем маестро Фелдмън, който ни демонстрира и ни говори за легендарния инструмент. Онази вечер той свири на страдивариуса, несравнимия Сребърен лебед, а дъщеря му Мариана свири на негово копие, изработено през 19. век от Жан Баптист Вилом. През годините маестро Фелдмън бе превърнал в свое хоби да поръчва репродукции на челото при съвременни лютиери. Сега има всичко на всичко девет такива копия.