Елена Делбанко - Сребърният лебед

И сякаш по даден сигнал, тя се появи на входа. Управителят я поведе към масата и тя забърза към него. Той рязко пое въздух – изумителна беше: тъмна, висока и крехка, с дълги ръце и крака, голи въпреки вечерната хладина. Беше облечена в къса черна рокля, прилепнала по тялото й прикачена на едното рамо. Гъстата й тъмна коса падаше на буйни къдрици, очите й бяха подчертани с черен молив. Беше отслабнала, може би повече от нужното. Зачуди се как да я посрещне? Дали да я целуне по устните?

Тя се приведе напред, за да докосне бузите му по европейски.

– Опасявах се, че този момент никога няма да настъпи –рече задъхана. Пусна шала си на масата и седна. Очите й се изпълниха със сълзи, докато оглеждаше лицето му. – Липсваше ми.

Той протегна ръка. Тя не я пое.

– Бях нещастна. Но съм и пълна нещастница. Не знам какво ме прихвана – да ти отнема така Лебеда.

Сервитьорът приближи. Клод си поръча второ уиски, този път малко, а тя поиска винен коктейл.

– Била си много разгневена, когато си мислила, че ще се оженя за Софи.

Тя се подсмихна леко, тъжно.

– Така е. Колко много насъбран гняв! Първо, бях ядосана на баща ми заради връзката му с майка ти. После му се ядосах, че ти оставя Лебеда, след това се разгневих на теб, че го приемаш, и накрая побеснях, че смяташ да се ожениш за Софи. И накрая дойде разтърсващото откритие, че имаме общ баща...

Той започна да я успокоява, че я разбира, но тя вдигна ръка и го спря.

– Моля те, Клод. Мъча се да ти се извиня. Трябва да поставя на място всичко в тази история. Сигурно си побеснял, разпенил си се от гняв, когато си отворил кутията на челото в Барселона.

Той не отговори. Тя замлъкна, докато им сервираха питиетата.

– Не бях в състояние нито да ям, нито да спя. Боях се, че никога няма да ми простиш заради онова, което се случи с Лебеда. Почти се примирих с решението на баща ми да ти го остави на теб. Ти и виолончелото заедно бяхте част от моето бъдеще, от живота ми. Чувствах се едва ли не късметлия, Клод, че стана по този начин, че ти ще притежаваш инструмента – тя спря и го погледна в очите – ...защото, когато те срещнах, аз се влюбих в теб.

Разтреперан, той се раздвижи в стола си. Какво всъщност се е случило с Лебеда? Изпитваше отчаяна нужда да я попита, но тя току-що му бе признала, че е влюбена в него. Ще трябва да почака.

– Майка ти ме излъга за Софи и аз й повярвах. Повярвах й, защото от собствения си опит съм разбрала, че мъжете са повече от способни на такова предателство. Опасно беше да те искам толкова много.

Клод забеляза, че тя използва минало време. Нима вече не беше влюбена в него?

– Спомням си, когато ми каза: „Мариана, твърде много пъти си била напускана от челист“. И когато си тръгна, изведнъж осъзнах, че искаш да ме предупредиш, че и ти ще ме напуснеш. Бях съсипана – тя млъкна. – Спомняш ли си също как ми каза, че никога не можем да бъдем разделени – че Лебеда ще ни свързва? И аз ти повярвах. Но след като разговарях с майка ти...

– Знам. Знам... – прекъсна я той. – Не мога да кажа, че е било абсолютна лъжа. Просто е мислела, че ще се оженя за Софи, защото тя е бременна. Просто е приела, че ще се оженя за майката на детето ми, защото е вярвала, че така трябва.

– Боже мили, тя е бременна? – Мариана се отдръпна, поразена. – И детето е твое? Знаеше ли го?

– Не и докато не се върнах у дома. След като си тръгнах от теб.

– И... – тя преглътна – няма да се ожените?

– Не мога – усети се обвинен.

– Ти си баща – рече тя тъжно. – Все едно, ще бъдеш баща.

– Да, ще бъда баща, но не и съпруг. Привързан съм към Софи, но не я обичам. Тя ще бъде по-щастлива с някого, който я обича.

Мариана извърна поглед. Обеците и бяха халки от полирано злато; огърлицата – също.

Той усещаше парфюма й, познат и възбуждащ. Имаше чувството, че е попаднал в един от онези сънища, където целта ти, все едно каква, се намира под носа ти, но все се отдръпва от теб. В очакване на подходящия момент, Клод почти не чуваше какво му говори тя. Той ту се съсредоточаваше върху нея, ту я губеше изцяло, докато поръчваха вечерята и докато им я сервираха.

Накрая тя каза:

– Клод, аз поставих Лебеда в рискова ситуация. Едва не го загубихме.

Той почервеня.

– Какво се случи? Къде е той сега?

– Занесох го в Стокбридж, за да го държа далеч от теб. И когато бягах от горящата къща, го ударих в една врата. Исках просто да го спася, но видимостта беше ниска от целия този дим... Повредих го. Защо не го оставих в сейфа с другите чела? Сега нямаше да има тази пукнатина в задната дъска!