Елена Делбанко - Сребърният лебед

От време на време откриваше по някое лично писмо. Тях щеше да чете внимателно. Някои – например онези от Зина Падрова – бяха остроумни и очарователни. Но в цялата му кореспонденция присъстваше една обща тема – всички ласкаеха Фелдмън, почитаха го, всички искаха помощта му. Може би, помисли си тя, той е изхвърлил всичко, което не е съдържало хвалби.

Постепенно Мариана осъзна, че търси нещо определено – някакво доказателство, колкото и малко да е то на фона на събраното през целия му живот, че тя самата съществува – нещо, което е написал за нея или пък е запазил; писмо или училищен доклад, дори само програма за някой от нейните концерти. Между оръфания екземпляр на акта и за раждане и писмото, което бе получила в Бостън за смъртта му, очевидно Александър не беше сметнал нищо, отнасящо се до нея, за достатъчно важно, за да го запази. Абсолютно нищо.

Мариана затвори очи. Разкърши рамене и врат. Каза си, че би могла да се възпротиви, да не се отдава на земните останки на баща си след неговата смърт, както бе сторила, докато той беше жив.

Дни по-късно, вече почти стигнала до края на задачата си, докато сортираше един от малкото непроверени кашони, намери купчина документи от импресарската му агенция за договори от 1983 г. Както прехвърляше закачените с телбод листове, от тях в скута и изпадна плик. Беше препратен на баща й чрез офиса му и отвън бе обозначен с думите: „Моля, предайте на г-н Фелдмън. Конфиденциално.“ Пликът беше разрязан. Тя извади писмото, написано на ръка върху пилюр, който бе станал чуплив с годините.

12 септември 1980 г.

Скъпи мой А,

Надявам се, че това писмо няма да се бави твърде много. Адресирах го до импресарската ти дирекция. Предполагам, че бързо ще ти го предадат, тъй като знам, че сега си си вкъщи. Исках да ти съобщя, че ще идвам в Ню Йорк с Бернар и Клод след десет дни и въпреки всичките спънки, се надявам да те видя, независимо от краткия ни престой. Семейство Капелман знаят, че ще дойда, и разбира се, ще ни предложат защита поне за едно или две виждания.

Ужасно ми липсваше, а и с такова нетърпение очаквам двамата с Клод да прекарате малко време заедно. На пет годинки, той вече се превръща в миниатюрно копие на баща си. Няма да е толкова висок може би, но има твоите красиви ръце и най-вече – твоя талант. Развива се по начин, от който ще останеш доволен и удовлетворен, дори ще се забавляваш. Но той ще има нужда да му отделяш време и внимание не само за да развива уменията си да свири на виолончело, но и защото е напълно нормално да те опознае. Ако единствената възможност е да те познава като учител и ако никога не научи истината за нашите отношения, това ще му даде нещо от теб като личност. А ако разкрие истината, то поне ще знае, че те е било грижа за него и си участвал в отглеждането му.

Преди много време ти ми каза, че мога да си мечтая за дните, когато двамата с теб ще бъдем заедно като съпруг и съпруга, за да отгледаме сина си. Аз не се отказвам от тази мечта и желанието ми да прекарам живота си с теб не е намаляло с времето, макар че надеждите ми рухнаха. Ще те видя ли в Ню Йорк?

Je t’aime ,

Франсин

Потресена, Мариана изпусна писмото и започна да крещи в притихналия късен следобед: „ Проклет да си, Александър Фелдмън, проклет да си!“ . Тя рязко се изправи, грабна от стената една огромна снимка на Александър и вдигайки я над главата си, я тресна в пода. Стъклото се счупи на парчета, а рамката се пръсна в стената.

В резултат на бездънния му егоцентризъм, тя се беше влюбила и имаше любовна връзка със собствения си полубрат. Колко ужасно злонамерено беше от страна на баща й да ги събере след смъртта си, без да си помисли дори за последствията, без намерение да ги предупреди, да прояви честност, да излезе на чисто. Клод беше син на Александър, а Мариана – негова дъщеря. Баща им бе знаел това, но не си беше направил труда да признае истината. Дори след смъртта си, той бе продължил да мълчи и я беше лишил от шанса да бъде щастлива.

Ще трябва да каже на Клод истината. Няма да носи този кръст сама, нито пък ще спести на майка му конфронтацията, която със сигурност ще последва.

В продължение на няколко дни не можеше да се насили да яде, да свири, да излезе от къщата или пък да продължи мъчителната си задача. Обикаляше от стая в стая, от леглото до дивана, страдаше, мъчеше се да спи, докато чакаше телефонът да позвъни, да чуе гласа на Клод. Но той не се обади. Накрая отиде до Стокбридж и прати по „Федекс“ копие от писмото на Франсин в Лугано.