Крис Картър: Престъпен ум

— И ти и ФБР цяла нощ сте преглеждали тетрадките, търсейки имената на жертвите мъже.

Хънтър кимна.

— Всяко име в списъка, който съставихме, бе обявено за национално издирване, но ще призная, че надеждата беше слаба. Най-доброто, на което се надявахме, беше, ако ни провърви, след няколко години някое от тези имена да се появи в трансакция с кредитна карта някъде. Малка улика за местонахождението ти. Представи си изненадата ни, когато след два часа научихме, че Антъни Тейлър-Котън, притежател на канадски паспорт, точно като една от жертвите, които си описал в тетрадките, си е купил билет за полет до Бразилия за тази вечер.

— Предполагам, че трябваше да взема по-ранен полет — отбеляза Лушън.

Хънтър лесно разбра логиката му — беше имал две възможности за избор. Едната бе да остане в САЩ и да се крие известно време, дълго време, и вероятно да се наложи да живее дегизиран. Името му щеше да бъде включено в списъка с десетте най-издирвани от ФБР престъпници и снимката му щеше да бъде разпространена във всеки полицейски участък и шерифски отдел в страната. Лушън Фолтър вече не беше неизвестният призрачен убиец като преди.

Втората възможност за избор бе да изчезне бързо, за предпочитане някъде извън Съединените щати. Хънтър беше сигурен, че Лушън не подценява ФБР. Лушън знаеше, че енциклопедията му ще бъде прочетена внимателно до последната подробност, защото искаше именно това. Той разчиташе Бюрото да свърже името на една от жертвите му с името, което бе използвал, когато беше арестуван, и после да забележи физическата прилика между всичките му жертви мъже и него. Затова, изчезнеше ли бързо извън САЩ, всички тези установени връзки нямаше да имат никакво значение, защото ФБР нямаше да може да го хване.

Но не си беше представял, че агентите на Бюрото ще успеят да навържат всичко само за два часа.

— Може би — отговори Хънтър. — Както казах, този път ние извадихме късмет, а ти — не, защото името Лиъм Шоу случайно беше в една от осемте тетрадки, които взех аз. Ако не бях попаднал на това име, на хората от ФБР вероятно щяха да им трябват няколко месеца да свържат точките, а дотогава ти отдавна щеше да си изчезнал.

Хънтър най-после откъсна очи от лицето на Лушън и тръгна по пътеката към завесата отпред. Завесата изведнъж се дръпна и към Лушън се отправи директорът Ейдриън Кенеди, придружен от четирима агенти на ФБР. От срещуположния край на пътеката се появиха четирима въоръжени командоси от специалните части, които също тръгнаха към тях.

За пръв път Лушън показа неподправена изненада.

— Ще ме предадеш на ФБР?

Хънтър не отговори.

— Много ме разочароваш, Робърт. Мислех, че държиш на думата си. Мислех, че си обещал не само на себе си, но и в памет на твоята убита годеница, че ще намериш онзи, който насилствено я е отнел от живота ти, и ще го ликвидираш. Нали това искаш от двайсет години? Да отмъстиш за смъртта на Джесика. Е, ето ме, стари приятелю. Трябва само да изстреляш един куршум в главата ми и двайсетгодишното ти търсене ще свърши. Ще можеш да се гордееш със себе си. — Лушън бързо огледа пътеката в двете посоки. — Хайде, Робърт. Ето ме тук пред теб. Обещавам, че няма да реагирам. Ще бъда лесна мишена.

Хънтър пристъпи от крак на крак.

Кенеди и другите се приближаваха.

— Ти каза, че Джесика заслужава справедливост повече от всичко друго. Нима ще измениш на обещанието си, Робърт? Нима ще измениш на паметта на единствения човек, когото си обичал? Жената, която искаше за своя съпруга? Жената, която носеше твоето бебе?

Хънтър се вцепени.

Лушън видя болката на лицето му и го притисна още повече.

— Да, знаех, че Джесика е бременна. Тя ми го каза, когато ме молеше да не я убивам, но въпреки това аз го направих. И знаеш ли, че твоето име беше последното нещо, което промълвиха устните ѝ, преди да прережа гърлото ѝ? Преди да убия нея и детето ти?

Пред очите на Хънтър се спусна червена мъгла и кръвта му закипя. Вече не бе способен на обективна преценка. Действията му не се ръководеха от здрав разум и логика, а от чиста ярост. Ръката му трепереше от унищожителен гняв, когато посегна към кобура си.

Кенеди видя израза в очите му, но все още беше на няколко крачки от него.

— Робърт, не го прави! — извика той. Само това можеше да стори.

Но беше късно.

Хънтър беше бърз, ръката му бръкна в кобура и се насочи към Лушън само за част от секундата.

Лушън трепна и Хънтър видя, че тялото му се скова, но не от страх, а от изпълнено с трепет очакване, от задоволство от постижението му. Радостта му обаче беше кратка.