Крис Картър - Престъпен ум

Хънтър спря внезапно, когато се върна в болничната стая на Мадлин. Кожата му настръхна. Мадлин все още лежеше неподвижно по гръб, но очите ѝ бяха отворени или по-скоро притворени. Клепачите ѝ се бореха със собствената си тежест.

Той се втурна към леглото ѝ.

— Мадлин?

Тя примигна сънено.

Хънтър нежно докосна ръката ѝ.

— Мадлин, помниш ли ме?

Тя примигна отново и очите ѝ най-после намериха лицето му. Не каза нищо, но устните ѝ се разтеглиха в тънка, ала искрена усмивка.

Хънтър също ѝ се усмихна.

— Знаех си, че ще победиш — промълви той. — Ще отида да повикам лекар. Ей сега се връщам.

Мадлин съвсем леко стисна ръката му.

Хънтър изскочи от стаята и след по-малко от минута се върна заедно с нисък възпълен лекар, който вървеше така, сякаш да носи тежестта на тялото си беше ежедневно наказание. Лекарят се приближи до леглото на Мадлин и в същия миг Хънтър усети, че мобилният телефон отново вибрира в джоба му. Той се извини и бързо излезе от стаята.

— Робърт — каза Кенеди, — вторият списък, идеята, която ти хрумна.

— Да. Какво?

— Няма да повярваш.

Седем часа по-късно

Международно летище «Джон Ф. Кенеди», Ню Йорк

— Желаете ли питие, докато чакате останалите пътници да се качат на борда, господин Тейлър-Котън? — усмихна се лъчезарно младата стюардеса. Русата ѝ коса бе прибрана на тила и оформена в съвършен кок, а внимателно нанесеният ѝ грим чудесно подчертаваше очите, скулите и устните ѝ. — Може би шампанско или коктейл? — предложи тя.

Шампанското и коктейлите бяха част от привилегиите на пътуването в първа класа.

Пътникът откъсна очи от илюминатора и погледна красивото ѝ лице. На табелката на гърдите ѝ пишеше «Кейт». Той се усмихна.

— Шампанско би било идеално. — Гласът му беше тих, с лек канадски акцент. Тъмнозелените му очи имаха напрегнат, но интелигентен израз.

Усмивката не слезе от устните на стюардесата. Тя намираше господин Тейлър-Котън за загадъчно очарователен и това ѝ харесваше.

— Страхотен избор — отвърна тя. — Ей сега се връщам с чаша.

— Извинявай, Кейт — обади се той, докато стюардесата се обръщаше. — След колко време ще излетим?

— Тази вечер самолетът е пълен. И току-що започнахме да качваме пътниците в другите класи. Ако никой не закъснее, би трябвало да започнем да рулираме към пистата за излитане след не повече от двайсет-трийсет минути.

— О, прекрасно. Благодаря.

— Ако мога да направя с нещо краткото чакане по-удобно за вас, кажете ми. — В усмивката ѝ проблесна искра на флиртуване.

Господин Тейлър-Котън също ѝ се усмихна закачливо.

— Ще го имам предвид.

Погледът му я проследи, когато тя тръгна по пътеката между седалките. Стюардесата се скри зад завесата и вниманието му отново се насочи навън през илюминатора. Не беше ходил в Бразилия, но беше чувал фантастични неща за тази страна и с нетърпение очакваше да прекара известно време там. Щеше да бъде приятна промяна.

— Чувал съм, че плажовете в Бразилия са зашеметяващи — каза пътникът, който седеше зад господин Тейлър-Котън, и се наведе напред. — Не съм ходил там, но са ми казвали, че са като рай на земята.

За миг сърцето на господин Тейлър-Котън се смрази, а след това той се усмихна на отражението си, което го гледаше от илюминатора на самолета. Би познал този глас навсякъде.

Пътникът зад него стана, пристъпи напред и небрежно се подпря на облегалката за ръце на единичната седалка от другата страна на пътеката срещу господин Тейлър-Котън.

— Здравей, Робърт — каза господин Тейлър-Котън и обърна глава да го погледне.

— Здравей, Лушън — спокойно отговори Хънтър.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза Лушън.

— Знам — призна Хънтър. — Ти, от друга страна, си свършил страхотна работа с външния си вид. Друг цвят на косата, контактни лещи, нямаш брада, дори белегът ти е изчезнал. И всичко това само за няколко часа.

Лушън изглеждаше така, сякаш приема комплимент.

— Можеш да сътвориш чудеса с грим и малко протези, ако знаеш какво правиш.

— И си овладял до съвършенство канадския акцент. Сега си от Нова Скотия, нали?

Лушън се усмихна.

— Все още имаш невероятен слух, Робърт. Да, точно така. Халифакс. Но наистина съм овладял цяла колекция от акценти. Искаш ли да чуеш някои от тях?

Последното изречение бе произнесено с безупречен акцент от средната западна част на Щатите, по-точно от Минесота.

— В момента, не — отвърна Хънтър.