Майкъл Добс - Да изиграеш краля

Нарочно и възможно най-явно тя се направи, че е припознала Стампър за звездата от една сапунена опера, която наскоро бе излязла от клиника за алкохолици, а наум се закле повече да не го кани, освен ако догодина не стане поне министър на вътрешните работи. После се втурна да търси по-сгодна плячка, агресивно проправяйки си път сред тълпата.

Малко преди полунощ Стампър засече изобилната фигура на Брайън Бринфърд-Джоунс, която едва се събираше в костюма му на кавалерист. Той мина пред него.

– Тим! Много се радвам да те видя!

– Здравей, Брайън. Не те видях.

– Това трябва да си го запиша в дневника. Председателят на партията идва маскиран като човешко същество.

– Заслужава си поне да го споменеш на първа страница.

– Не и ако информацията не изтече от теб, стари приятелю. Извинявай, забравих. Изтичането на информация не е любима тема в момента в правителствените кръгове.

Останалите гости се наслаждаваха на размяната на закачки, въпреки че Стампър имаше ясното усещане, че са на негов гръб. Усещане, което не му хареса. Дръпна редактора настрана.

– Говорейки си за изтекла информация, искам да те питам нещо, стари приятелю. Кое копеле пусна към медиите речта на краля? Все се чудя.

– Има да си се чудиш. Знаеш, че няма как да ти разкрия журналистически източници.

Бринфърд-Джоунс се захили нахално, но ъгълчето на устата му остана нервно увиснало.

– Да, разбира се. Но нашето разследване затъна, а и с коледните празници, така или иначе, нямаше шанс. Питам те като приятел, само между нас. Като много близък приятел, нали помниш. Кой беше?

– Никога! Търговска тайна, нали разбираш.

– Много ме бива в търговските тайни. Или си забравил?

Редакторът изглеждаше слисан.

– Виж, Тим, ще ви подкрепям по всеки възможен начин, знаеш това. Но източниците на информация... Те са перлата в короната. Журналистическа почтеност и такива работи.

Тъмните очи на Стампър горяха. Зениците бяха малки, почти неестествено малки, което даваше на Бринфърд-Джоунс усещането, че го дълбаят.

– Само да няма недоразумения, Брайън...

Шумотевицата около тях бе замряла и всички слушаха в очакване радиопрограмата минути преди да зазвънят камбаните на Биг Бен. Стампър сведе гласа си до шепот, но не прекалено тих, за да остави Бринфърд-Джоунс да се чуди дали другите ще чуят.

– Почтеността я има в много размери и форми, но не и в твоя размер, не и когато я показваш през отворения прозорец на банята. Така че недей да ми се правиш на много хитър.

Настъпи пълно мълчание, когато стрелките на огромния часовник се преместиха. Редакторът се гърчеше от дискомфорт.

– Истината е, че не съм сигурен. Сериозно. „Кроникъл“ го отпечатаха първи. Ние само проследихме историята в следващите издания.

– Но?

Очите на Бринфърд-Джоунс обиколиха нервно стаята. Броенето на камбаните сякаш отмерваше времето му за мислене. Копелето до него нямаше да го остави на мира.

– Но. Статията беше написана от техния кореспондент в двореца, някой с добри контакти там. Когато позвънихме в „Даунинг Стрийт“ и другите правителствени отдели, всичко, което чухме, беше гневно грачене и объркване.

– А от двореца?

– Нищо. Нямаше отричане, нямаше гневни изблици. Но нямаше и потвърждение. Говорих лично с прессекретаря на краля, Майкрофт. Каза, че ще провери и ще се обади, ако разбере нещо, но така и не го направи. На него му беше ясно, че ще трябва да пуснем статията без авторитетно опровержение.

– Тоест?

– Дойде от двореца. От краля или някой от неговите хора. Но трябва да е тръгнало от двореца. Те можеха да го спрат. А не го направиха.

Той се потеше, бършеше порозовялото си чело с кърпичка, а от време на време и направо с дантелените маншети на кавалеристката си униформа.

– За бога, Тим. Не знам със сигурност.

Биг Бен удари и стаята проехтя от звуците на подновената веселба. Стампър се наведе, принуден да вика в ухото на другия.

– Видя ли колко лесно беше, стари приятелю? Ти ми каза просто няколко слуха и така запази своята почтеност непокътната.

Стампър стисна ръката на редактора доста здраво, с изненадваща сила за някого с толкова тясна и изпита структура.

– Мир и благоденствие за всички хора, а, Тим?

– Не бъди такъв глупак.

В един бар на не повече от два-три километра от партито на лейди Сюзан Майкрофт също посрещаше Нова година. Много лесно, твърде лесно щеше да бъде да изпадне в униние. По това време на годината, сам. Кени го нямаше. Къщата беше празна, бездушна. Но Майкрофт не се самосъжаляваше. Обратното, чувстваше се по-добре, по-наясно със себе си, не помнеше да се е чувствал по-чист. Чувствата му го бяха изненадали, но нямаше нищо по-омерзително от това да задоволяваш сексуалните си нужди и да се преструваш, че става дума за любов, когато истината беше, че нямаше никаква любов или поне не споделена и той осъзна, че се е чувствал омерзен през целия си брачен живот. А с Кени Майкрофт се изненада, изуми се, че въпреки нещата, които направиха заедно, той се чувстваше неопетнен. Цял следобед се бе разхождал из апартамента на Кени, четеше пощенските му картички, пускаше си плочите му, шляпаше наляво-надясно с чехлите му, облечен в един от любимите му пуловери, опитвайки да се докосне до него по всеки възможен начин. Никога не се беше влюбвал, а беше твърде стар, за да му се замъгли погледът, но към никого другиго не бе изпитвал това, което чувстваше към Кени. Не знаеше дали е любов, но какво значение имаше, дори да е просто благодарност, че Кени го оставя да споделя, че го разбира, че го вкара в правия път. В правия път! Засмя се на собствената си шега.