Майкъл Добс - Да изиграеш краля

Всички разпознаха думите, премахнати от цензурираната реч.

– Ако и тези въпроси не са му по вкуса, имам още много.

Сега вече се опитваха да подмамят Ъркарт. Не искаха отговори, а само да пролеят кръв и що се отнася до парламентарния контрол, им се получаваше. И все пак Ъркарт знаеше, че ако реагира на някой от въпросите, ще загуби всякакъв контрол над положението и ще бъде уязвим за атаки от всички страни.

– Няма да играя тази мръсна игра. Особено с глутница чакали.

От скамейките на правителството, което досега седеше мълчаливо, дойде одобрителен рев. Това беше по-близо до тона, на който бяха свикнали в тази зала, и обидите започнаха да летят и от двете страни, докато Ъркарт повиши глас, за да бъде чут сред врявата.

– Преди да прекали с преструвките, че се интересува от теглото на бездомните и безработните, може би многоуважаемият джентълмен трябва да поговори с лидерите на профсъюзите си и да им каже да спрат да настояват за нереалистични заплати, с което постигат само това, че множество свестни граждани губят работата и дома си.

Възгласите бяха почти оглушителни.

– Той търси изгода от проблемите на другите точно като някой гробар! – завърши Ъркарт.

Това беше адекватен опит за самосъхранение. Обидите поне успяха да отклонят вниманието от въпроса и приливна вълна от вдигнати ръце заля залата, извивайки се чак до най-задните скамейки и от двете страни. Лидерът на опозицията беше отново на крака за четвърти опит, но г-жа председателката, усетила може би, че е трябвало да защити повече министър-председателя, реши, че стига толкова, и даде думата на Тони Марпълс, служител в един затвор, избран да представлява маргиналния избирателен район в Дагенъм на последните избори; личност, която гледаше на себе си като на „спасител на обикновения човек“ и която не криеше амбициите си за министерски пост. Нямаше да го получи, разбира се, не само защото не би оцелял дълго в Камарата, нито защото беше хомосексуалист, а защото наскоро едно разгневено гадже беше потрошило апартамента му в Уестминстър, преди да бъде отведено от полицията. Зарязаните любовници бяха повлекли надолу много по-умни мъже от Марпълс и нямаше министър-председател, който би му дал шанс да тръгне по този път, колкото и отъпкан да беше той. Но в очите на г-жа председателката амбициозният Марпълс беше точният човек, който да подаде лесна топка на министър-председателя и предостави на нея възможност да успокои страстите в залата.

– Не е ли съгласен с мен министър-председателят – започна Марпълс със силен кокни акцент; той не беше подготвил въпрос, но по някаква причина беше решил, че знае как да помогне на обсадения си лидер, – че тази партия не отстъпва на никоя друга в уважението си към институциите в тази страна и особено в уважението си, в своята любов и отдаденост към нашето прекрасно кралско семейство?

Той млъкна за момент. Сега, когато беше на крака, изведнъж се почувства несигурен и не знаеше как да завърши. Покашля се, почуди се как да продължи, забави се твърде много и показа, че е уязвим като пукнатина в средновековна броня. Опозицията се хвърли в атака. От всички страни в залата го заляха реплики и тотално го извадиха от ритъм, докато мозъкът му запецна. Челюстта му увисна и очите му се разшириха от ужас – изглеждаше като някого, който се събужда от кошмар, превърнал се в реалност, и той се е оказал гол на публично място.

– Нашето прекрасно кралско семейство – повтори немощно той.

Падаше се на един депутат от опозицията да нанесе завършващия удар, да го отърве от мъките с един прошепнат коментар, който се разнесе чак до другия край на Камарата.

– И най-вече към меките китки!

Дори много от тези на страната на Марпълс не успяха да сдържат ехидните си усмивки. Той видя как депутатът от опозицията му праща подигравателна въздушна целувка, самочувствието му се оттече и всички видяха това. Той седна съкрушен, а опозицията отново изпадна в еуфория.

Ъркарт затвори отчаяно очи. Беше си помислил, че е успял да спре кръвотечението, но сега щеше да му трябва турникет. И смяташе с него да обеси Марпълс.

Един крал не може да бъде виждан да пазарува принципите си в местния супермаркет. Как да кърви за народа си, обут в позлатени пантофки?

Кралят стоеше, както беше неговият обичай, прав до прозореца. Играеше си разсеяно с пръстена с кралския печат на лявата ръка и не тръгна към Ъркарт. Министър-председателят бе оставен да чака отвън не чак толкова дълго, че да може да се сметне за неуважително, но осезаемо по-дълго от обикновеното, а сега се наложи да прекоси цялата стая, преди кралят да протегне ръка. Ъркарт отново се изненада колко вяло беше кралското ръкостискане, нещо неочаквано за човек, който се славеше с физическата си форма. Дали беше признак за вътрешна слабост? Или професионална деформация? Кралят мълчаливо посочи двата стола близо до камината.