Майкъл Добс - Да изиграеш краля

Лидерът на опозицията, Гордън Макилин, се изправи, за да зададе въпроса си сред шумотевица и очакване от всички страни. Като Ъркарт и той беше роден на север, но с това приликите между двамата се изчерпваха. Той беше значително по-млад, значително по-широк в талията, косата му беше тъмна, политиките му – по-идеологически, а акцентът му – много по-осезаем. Той не беше известен с чара си, но имаше мисленето на юрист, което правеше думите му винаги прецизни, а тази сутрин беше обсъждал надълго и нашироко със съветниците си как да заобиколят правилата на Камарата, които забраняват да се споменава кралското семейство в противоречив контекст. Как да повдигне въпроса за речта на краля, без да споменава самия него?

Той се усмихваше, когато зае мястото си, и се облегна на полираната дървена катедра, която го отделяше от неговия съперник с не повече от два метра.

– Може ли министър-председателят да ни каже дали е съгласен, че... – той погледна театрално бележките си – е време да признаем, че днес повече от когато и да било много хора са недоволни от нашето общество и че растящото разделение е въпрос от първостепенна важност?

Всички разпознаха прекия цитат от забранената реч на краля.

– Тъй като въпросът е много прост и дори той би следвало да го разбере, ще е достатъчно да отговори с „да“ или „не“.

Въпросът наистина беше прост. Не даваше възможност да се шикалкави.

Макилин седна сред хор от приветствия от страна на своите, които не спираха да размахват вестниците в ръцете си. Когато Ъркарт се изправи на свой ред, и той се усмихваше спокойно, но някои хора забелязаха, че ушите му определено са зачервени. Нямаше място за шикалкавене. Единственият възможен подход беше да отбегне въпроса, да не рискува да се озове сред какофония от въпроси относно възгледите на краля, но някак си не му се искаше да го виждат с подвита опашка. Какво обаче му оставаше да направи?

– Както многоуважаемият джентълмен много добре знае, нямаме навика да обсъждаме теми, свързани с монарха, в Камарата, а аз не възнамерявам да си създавам навика да коментирам нелегално придобити документи.

Той седна и рев от пресилен гняв се издигна от скамейките пред него. Копелетата се наслаждаваха на това. Лидерът на опозицията пак беше на крака, този път усмивката му беше още по-широка.

– Явно министър-председателят не е разбрал въпроса. Не си спомням да съм споменавал Негово Величество. Това е въпрос изцяло между него и двореца, ако министър-председателят е решил да цензурира възгледите на Негово Величество и да му реже изреченията. Не бих си и помислил да повдигам тази тема тук.

Вой от присмех заля Ъркарт от страна на опозицията. Под дългата си съдийска перука г-жа председателката поклати неодобрително глава по повод на това очебийно заобикаляне на правилника, но реши да не се намесва.

– Така че моля министър-председателя да се върне на въпроса, който реално зададох, вместо да отговаря на този, който се надяваше да задам. Моля да получа директен отговор на един директен въпрос?

Народните представители сочеха с пръсти Ъркарт, опитвайки се да му влязат под кожата.

– Страх го е, бяга! – възкликна един.

– Не му стиска да отговори – каза друг.

– Весела Коледа, Франсис – подигра се трети.

Повечето просто се клатеха напред-назад на кожените скамейки и се наслаждаваха на некомфортната за министър-председателя ситуация. Ъркарт погледна към председателката с надеждата, че тя ще прекрати това поведение и с него цялата дискусия, но тя изведнъж бе открила нещо много интересно в дневния ред и бе забила нос в листа. Ъркарт беше сам.

– Целта на въпроса е ясна. Отговорът ми остава същият.

Настана безредие, докато лидерът на опозицията се изправяше за трети път. Той се облегна с единия си лакът на катедрата и постоя така доста дълго, без да проговори, опиянен от страстите на аудиторията, изчаквайки да замре шумотевицата, доволен, че вижда Ъркарт набучен на шиш.

– Няма как да знам какво се е казало между министър-председателя и двореца. Знам само това, което чета във вестниците – той размаха пред камерите изданието на вестник „Сън“, – въпреки че отдавна съм спрял да вярвам на това, което чета в тях. Но въпросът е простичък. Подобни тревоги относно нарастващото разделение в обществото ни се споделят от милиони обикновени хора – независимо дали са приоритет за тези, да речем, по-малко обикновените. Но ако министър-председателят не разбира въпроса, нека го перифразирам. Съгласен ли е той – сега Макилин извади изданието на вестник „Кроникъл“ и погледна в него – с твърдението, че не можем да почиваме в доволство, докато десетки хиляди наши съграждани спят на улицата, без да имат вина за това? Приема ли той, че в едно истински Обединено кралство чувството за принадлежност на безработните земеделски стопани в планинските райони на Шотландия е точно толкова важно, колкото това на собствениците на жилища в предградията в южните части на страната? Поддържа ли той възгледа, че е по-скоро тревожно, отколкото похвално, че все повече хора карат ролс-ройс по улиците, докато хората с увреждания нямат условия да се движат с инвалидните си колички, и все още са неспособни да хванат автобус № 57?