Майкъл Добс - Да изиграеш краля

– Да ти споделя ли една тайна, стари приятелю. Разбираш ли, тя играеше и с мен, и с теб. И трябва да ти благодаря. И аз изкарах добри пари от разклатената лира, обмених точно навреме.

– Не е нужно да става така – каза той озадачен, останал без дъх. – Можеше и с мен да имаш същото...

Ландлес го огледа внимателно от горе до долу.

– Не. Опасявам се, че не си мой тип, Франсис.

– Защо, Бен? Защо ми причиняваш всичко това?

– Откъде да започна? – той вдигна ръка и започна да брои на дундестите си пръсти. – Защото е толкова очевидно, че ти доставя удоволствие да се държиш с мен като с лайно. Защото министър-председателите идват и си отиват, както скоро ще разбереш, а кралското семейство остава.

Той кимна с огромната си глава към гърба на краля.

– А може би най-вече защото той ме прие такъв, какъвто съм. Голямото добиче от Бетнал Грийн. Без да ме гледа над върха на носа си. А не бях достоен за твоята компания и тази на надутата ти жена.

Сви пръстите си като нокти на лапа.

– Затова сега съм те хванал за топките и няма да пусна.

– Защо? О, защо? – продължи да стене Ъркарт.

Пръстите на Ландлес се свиха в юмрук.

– Защото са ето тук, Франсис. Защото са ето тук – той се изхили. – Като сме на темата, имам добри новини от Сали.

Ъркарт само успя да вдигне печално въпросителен поглед.

– Тя е бременна.

– Не и от мен! – ахна Ъркарт.

– Не, не от теб – гласът, който досега беше снизходителен, вече се присмиваше. – Явно за нищо не те бива.

Значи и за това знаеше. Ъркарт се извърна от своя немезис, опитвайки да скрие унижението си, но Ландлес нямаше да го остави.

– Тя те направи на глупак, какъвто между другото си, Франки. В политиката и в леглото – или където там сте го правили. Не трябваше да я използваш. Такъв ум и такава красота, а ти я хвърли в кошчето.

Ъркарт клатеше глава като куче, което се опитва да се отърси от каишката си.

– Тя има нов бизнес, нови клиенти, нов капитал. И нов мъж. Тя има нов живот, Франки. И чака дете... нали знаеш какви са жените в такива моменти. Тоест не знаеш, но аз ти казвам. Сали е изключителна жена и е много щастлива.

– Кой? С кого е... – той сякаш нямаше сили да довърши.

– Кого е предпочела пред теб? – Ландлес се засмя. – Идиот такъв. Все още не разбираш, нали.

Цялото тяло на Ъркарт се беше свило, раменете му бяха увиснали, устата му зееше отворена. Той не искаше, не можеше да възприеме всичко това.

По месестото лице на издателя се разстла триумфално изражение.

– Бих те във всичко, Франки. Дори със Сали.

Ъркарт бе обзет от непреодолим инстинкт да изпълзи далеч от там, да намери някое тъмно място, където и да е, и да зарови унижението си колкото се може по-бързо и по-дълбоко, но не можеше да си тръгне, все още не. Оставаше му да направи само едно нещо. Един последен шанс може би да спечели малко време. Той се опита да поизправи рамене и тръгна сковано през стаята, докато се изправи пред гърба на краля. Лицето му беше изкривено от усилието и пое въздух дълбоко, на пресекулки.

– Сър, размислих. Оттеглям искането си за разпускане на правителството.

Кралят се завъртя на пети като офицер на парад.

– А, така ли, г-н министър-председател? Трудна работа, много трудна. Ами че аз вече задействах нещата, разбирате ли. Министър-председателите имат правото да поискат предсрочни избори, разбира се, конституцията е ясна по този въпрос. Но колкото и да се напъвам, не мога да си спомня някъде да пише, че могат да ги отменят. Така или иначе, аз съм този, който разпуска Парламента, който подписва прокламацията и точно това смятам да направя. Ако сметнете, че действията ми са оспорими на конституционна или на лична основа, тогава разчитам на вашия глас, когато се обсъжда моята абдикация.

– Ще оттегля предложенията си за конституционна реформа – промълви безсилно Ъркарт. – Ако е нужно, ще се извиня публично за всички... недоразумения.

– Достойно предложение, г-н Ъркарт. С г-н Ландлес щяхме да настояваме за същото, но вие ни спестихте труда. Бих искал да чуя това извинение, когато внасяте Акта за абдикация.

– Но вече няма нужда. Вие спечелихте. Може всичко да си бъде както преди...

– Вие все още не разбирате, нали? Аз ще абдикирам независимо дали вие го искате, или не. Не съм подходящият човек за това, за което съм бил роден, нямам нужната сдържаност, за да бъда крал. Това ми стана ясно. Моята абдикация ще защити Короната и всичко, което тя представлява, много по-ефективно, отколкото ако се опитам с моята припряност да нагазя в мътните конституционни води. Синът ми вече е призован и се подготвят регентските документи. Той е много по-търпелив от мен, много по-млад, много по-гъвкав. Той има много по-големи шансове да се превърне във велик крал, какъвто аз никога не бих могъл да бъда.