Джеймс Ролинс: Боен ястреб

Джейн го тупна по коляното.

— В моя случай имаше голяма полза.

Тъкър спря и слязоха.

Рут Харпър стана и ги посрещна.

— Ето ви най-после. Очаквах да сте тук преди час.

— Минахме по дългия път. — Тъкър отключи вратата и направи знак на Каин да влезе. Застана на прага. — Какво има, Рут?

— Дойдох да ви дам последната информация. Оказа се, че Лора Келерман държи на думата си. Като нов шеф на „Хорайзън“, тя разпродава активи на корпорацията. Обеща да подпомогне възстановяването на Порт ъф Спейн и селата край сръбската граница. Също така ще компенсира близките на жертвите от Проект 623 и „Одиша“.

— Парите няма да върнат мъртвите.

— Разбира се, че няма, но тя прави всичко възможно. Всички доказателства, дори и от Рекс, показват, че тя няма вина за нищо от случилото се. Не я оцветявайте със същата боя като баща ѝ.

Тъкър се опря на рамката на вратата. Изведнъж се почувства уморен.

— А останалите виновници? В Сърбия? В Тринидад?

— Марко Давидович вече е в затвора, с присъда за военни престъпления. Продължават да издирват президента Д’Абрео. Изчезнал е малко след като се разпространи новината — или е избягал, или е мъртъв. Там все още цари хаос.

— Заради което светът се върти — каза Тъкър.

— И заради което „Сигма“ има нужда от помощта ти. — Очите ѝ заблестяха закачливо.

— Рут…

— Знам, скъпи. Просто го казвам. — Подаде му лъскава черна карта. — Това е истинската причина да дойда чак тук.

Той завъртя картата в ръцете си. Не пишеше нищо, но когато я наклони леко на една страна, видя холограма на сребърен знак Σ — символа на „Сигма“.

— Какво е това?

— Ключът за кралството.

Тъкър подозираше какво държи в ръката си. Във Вашингтон за малко го бяха допуснали в командния център на „Сигма“, който се намираше в някакви стари бункери под Смитсониън Касъл на Нашънъл Мол. Вероятно беше криптирана карта за достъп до центъра.

— Нещо като „благодаря“ — обясни Рут и понечи да се обърне и да си тръгне — но спря и сви рамене. — Или, смятай го за перманентна покана.

Тъкър се замисли дали да не хвърли картата в краката ѝ, но въздъхна и я пусна в джоба си.

„Какво пък…“

Рут се усмихна, обърна се и си тръгна, като промърмори само една дума:

— Напред!

Тъкър поклати глава и затвори вратата. Завари Джейн да се боричка с Каин на едно от леглата. Овчарката подскачаше като малко кутре, преструваше се, че ще хапе. Джейн се смееше и се кискаше като момичето, което той помнеше от толкова отдавна, когато беше различен, с по-малко белези.

И отново усети пропастта между сега и тогава да зейва, да изпълва главата му със световъртеж.

В другия край на стаята Джейн най-после се отпусна на леглото. Вгледа се в него, усмихна се мълчаливо, подканящо, припомни му, че това е сега, не тогава.

Той направи крачка, после още една, за да затвори пропастта.

„Може ли да е толкова лесно?“

Усмивката на Джейн стана по-широка.

— Здравей, красавецо!

Тъкър също се усмихна — знаеше, че този път не говори на Каин.

Този роман се занимава с неясната граница между истината и историите, фабрикувани от медиите, така че реших да изясня нещата на тези последни страници и да опитам да отделя факти от измислица… поне в тази история.

Военните кучета и техните гледачи

Тъкър и Каин се появяват най-напред в романа „Кръвна линия“, но знам, че могат да разкажат още по-богата история. В реалността за първи път се срещнах с такава героична двойка, докато бях на обиколка на Ирак и Кувейт с Организацията за подпомагане на военните. Когато видях способностите на тези кучета, си дадох сметка за уникалната връзка между човек и животно и реших да опитам да уловя и да отдам заслуженото на тези взаимоотношения.

За да го направя, разговарях с ветеринари от Американския ветеринарен корпус, интервюирах гледачи на кучета, видях кучета и как тези двойки се развиват заедно, за да станат една цяла бойна единица. Някои могат да се питат доколко описаното тук за Тъкър и Каин може да е истина. Наистина ли е възможно куче и водачът му да могат толкова много неща? Показах първата книга от тази поредица на водачи, които ми казаха, че подобни действия са не само възможни, но и че кучетата могат много повече. Опитах да уловя това в книгата, като показах, че военните кучета не само умеят да изпълняват различни команди, но и цели поредици от команди.

Ако искате да научите повече за военните кучета и техните водачи, препоръчвам две книги от Maria Goodavage: Soldier Dogs: The Untold Story of America’s Canine Heroes и Top Dog: The Story of Marine Hero Lucca.