Джеймс Ролинс - Боен ястреб

На екран вляво се появи лице на призрак — трепкащо, неясно, — което проговори.

Рафаел Лион се наведе към видеокамерата и каза: „Току-що получихме съобщение, че шестима депутати от сръбския парламент са били убити в Белград. Новинарските канали полудяват“.

В другия край на залата оживя още един монитор, на който се появи Келерман, в кабинета си, с навити ръкави на ризата. Гледаше камерата и се мръщеше. „Но нали идеята беше да са осем? Нали така беше по план?“

От другата страна на залата Лион отговори:

„Преместихме началния час и заради това загубихме възможност за двама“.

Разговорът продължи още и още, докато двамата уговаряха графика и унищожението на няколко сръбски села.

Сенатор Мейсън вдигна ръка.

— Достатъчно. Благодаря, старши сержант Болинджър.

Екраните изгаснаха и оставиха залата потънала в тишина, но светлинките на телевизионната камера оставаха зелени и излъчваха надлъж и шир кадри от случилото се.

— Имаме още много — каза Мейсън.

Наистина беше така. Две нощи преди това Франк и Нора бяха изпратили Рекс на малка експедиция над залива Чесапийк, до централата на „Хорайзън“ на Смит Айланд. Рекс се бе справил чудесно и бе събрал още инкриминиращи доказателства.

— Какво ще кажете в своя защита? — попита Мейсън, когато телевизионната камера се обърна към Келерман.

От изражението на Келерман Тъкър имаше чувството, че босът на „Хорайзън“ ще поиска памперс за възрастни.

Преди Келерман да отговори обаче мониторите оживяха отново и показаха физиономията на друг призрак. Санди се усмихна от всички монитори — а вероятно и на телевизионните екрани в цялата страна. Това беше последният кадър с нея от флашката ѝ.

„Браво, Санди! Браво!“

Нора стисна ръката на Тъкър, обзета от емоции.

— Ние… не сме давали команда на Рекс да я покаже.

Тъкър я погледна. Видя сълзите ѝ.

Рекс наистина се учеше.

Тъкър улови Нора за ръката и ѝ прошепна:

— Алан Тюринг щеше да се гордее. И с двете ви.

17:14 източно стандартно време

Смит Айланд, Мериланд

Пруит Келерман стоеше пред стъклата, през които се виждаше заливът. Над водата имаше лека мъгла, която придаваше на силуета на Вашингтон вид на призрачен мираж. Със залеза на слънцето Пруит усещаше как градът му се изплъзва.

Някъде, близо до него и в града, адвокатите работеха на пълни обороти — занимаваха се с последици, обвинения, подозрения, които още не са станали обвинения. Бяха му взели паспорта и целият остров беше под наблюдение, в случай че опита да избяга.

„Но от това не може да се избяга“.

Не просто от острова — от всичко останало.

Беше достатъчно наясно какво губи. Оставаше само радиоактивният дъжд.

Вратата на кабинета му зад него се отвори. За момент той се изненада — беше я заключил. Само един човек имаше карта за достъп.

Обърна се към дъщеря си.

Лора пристъпи две крачки в кабинета, опита още една, но спря, сякаш въздухът вътре беше прекалено замърсен, за да го диша. Той заобиколи бюрото и тръгна към нея.

— Лора…

Тя извърна лице — срамуваше се да го гледа. Но не беше това. Лора замахна и удари на баща си звучен шамар. Той не опита да ѝ попречи.

Тя направи крачка назад.

— Как можа? — възкликна. — Токова деца…

Пруит не опита да отрича. Тя беше негова дъщеря. Знаеше истината не по-зле от него самия.

Тя се обърна.

— Повече никога няма да ти проговоря.

Излезе бясна и затръшна вратата.

Пруит дълго остана неподвижен. Усещаше паренето от шамара на бузата си. Не беше ядосан, наранен или разочарован. Всъщност изпитваше облекчение.

„Добро момиче“.

Ако не друго, поне я бе възпитал както трябва.

„Нека това да е наследството ми“.

Знаеше обаче, че тази молитва няма да има отговор. От двете страни на вратата монитори без звук показваха лицето му. Отдолу минаваха ленти с думи, обявяваха с дебели букви: „Касапинът от Камена Гора“.

И това беше предаване на медиите на „Хорайзън“.

Наистина беше краят.

Той отиде до стенния сейф и го отвори. Извади захабена папка и прокара палец по избелялото заглавие върху корицата.

Папката сега беше празна, книжата бяха нарязани и изгорени преди три седмици, когато бе прикривал следите си.

„Това е то, наследството на дядо ми“.

Захвърли папката настрана. В сейфа обаче имаше и още един спомен от Брайсън Келерман — агента, известен като Geist.

— Призрак… — прошепна Пруит с тъжна усмивка.