Стивън Ледър - Гладният призрак

По-младият вдигна помирително ръце.

— Брей, колко сме обидчиви.

— Какво искаш, Рик?

— Достатъчно пари, любима жена и мир на земята. Нормалните неща, за които всеки си мечтае — отвърна той. — И няколко часа с това красиво малко момиче.

Едмъндс усети някъде в гърдите му да избухва нещо като ревност. Дел сякаш беше забравила за съществуването му, макар че пръстите на Нийд бяха все така настоятелни.

— Какво правиш тук, Рик? — настойчиво продължи да пита Джак.

— Просто минавам — въздъхна той, вперил поглед в Дел.

— Откъде?

— От Ленгли.

— Накъде?

— Хонконг.

— И?

— Какво „и“?

Нийд въздъхна дълбоко и Едмъндс усети топлия й дъх върху врата си.

— Имам чувството, че премълчаваш нещо.

Файнбърг се ухили.

— А, да. Забравих да ти кажа. Ти идваш с мен.

— Аз съм в отпуска, Рик. За почивка и възстановяване.

— Май повече за възстановяване, отколкото за почивка.

— Няма да спорим. Какво става?

Нийд се смъкна от стола, преглътнала факта, че е загубила вниманието от страна на Едмъндс. И парите му. Но беше сравнително рано и в бара имаше достатъчно клиенти. Дел я видя, че си тръгва, но реши да продължи да си опитва късмета с по-младия мъж.

— Малък проблем, за който шефовете ни искат да се погрижим.

— Познаваме ли го?

Файнбърг най-после се обърна да го погледне.

— Джеф Хауълс. Англичанинът. Познаваш ли го?

— Не си спомням. Какво е направил?

— Човече, не ни е работа да знаем защо и така нататък. Откога се интересуваш от това?

— Откакто ми прекратиха заслужената почивка — усмихна се Едмъндс.

— Убил е един наш човек в Хонконг.

— Кой?

— Жълт. Никога не съм го чувал. Някой си Нгъ. Наемник.

— Че защо англичанин ще убива някой от нашите?

— Пак питаш. — Той започна да си играе с малките гърди на Дел, като търкаше зърната им, за да ги накара да се втвърдят.

— Ще се любим ли? — попита го тя.

Файнбърг се ухили зверски и я стисна, тя се сви.

— Никога — каза й той, но продължи да стиска, в очите на момичето се показаха сълзи. Но тя не заплака, нито се опита да отстрани ръката му.

— Остави я на мира — каза Едмъндс.

— Станал си милозлив на старини — отвърна Рик, но пусна момичето. Тя избяга към тоалетната, Джак знаеше, че ще плаче там, далеч от тях. Сърцето го заболя. Може би Файнбърг беше прав, започнал е да се размеква.

— Странна работа — реши да се върне към задачата той.

— Явно е излязъл изпод контрол. Има психологически проблеми. Сигурен ли си, че не си чувал за него? Мислех, че познаваш всички в този бизнес, толкова отдавна си в него.

— На моята възраст ми се случва и да забравям — каза Едмъндс.

— Хей, не съм искал да те обидя.

— Сигурно. Е, какво знаем за този Хауълс?

— Пълна биография, снимки, дейност. Без такива подробности като адреса, но Хонконг вече е запечатан като жабешки гъз. Няма къде да иде.

— Звучи гот.

— Гот ли? Никой вече не казва „гот“. Тази думичка изчезна заедно с гащите на цветя.

Файнбърг видя яда в очите на Едмъндс и веднага вдигна ръце.

— Стига бе, човече, не бъди толкова чувствителен.

Джак се изсмя, изгълта питието си и се изправи със залитане.

— Връщам се в хотела. В колко часа ни е полетът?

— Малко преди обяд. Ще ти се обадя. Аз също съм в „Шератън“.

— Добре. Ти оставаш ли?

— Разбира се. Ще го имам онова момиченце. — Той посочи една от танцьорките, високо момиче с ботуши до коленете и дълга коса, хваната на опашка. — Ще я накарам да ми прави ужасни неща с тази коса. Да я обвие… — Едмъндс не чу останалото, защото тръгна към изхода и музиката го обгърна от всички страни. Мина край тоалетните и мярна Дел, облегната на стената. Очите й бяха червени, но тя се усмихна, когато го видя.

— Да правим любов? — с надежда попита тя. — Обичам те.

Едмъндс усети как го облива вълна от тъга, примесена с вина.

Извади портфейла си и й подаде две банкноти.

— Съжалявам — каза той и излезе в горещата нощ, изпълнена с мирис на подправки и отработени газове.

Дванадесетте ръководители на триади, които седяха тази вечер около кръглата маса, контролираха лъвския пай от наркотрафика, проституцията и незаконните залагания в Хонконг, както и част от законния бизнес на колонията. На Томас Нгъ обаче му приличаха на група пенсионери, събрали се да поговорят за предстояща екскурзия. Те седяха мълчаливо, от време на време кимаха или мърмореха тихо, докато Нгъ Вайсън, застанал пред портрета на бог Куан Кун, им разказваше събитията от изминалите четиридесет и осем часа. Той говореше тихо, с твърд глас и поглеждаше всеки от присъстващите в очите.