Стивън Ледър - Гладният призрак

Момчето каза, че срещу добра сума ще може да уреди място в един от подслоните против тайфуни или дори в някой от яхтклубовете, но Хауълс отказа. Мястото тук му се стори чудесно.

— Тук ли ще спиш? — попита момчето.

Той кимна.

— Понякога.

— Не можеш да плаваш. Трябва ти капитан. Разбираш?

Хауълс кимна. Плати месечния наем и депозита в брой. Момчето слезе в черно-червената си моторница и си тръгна, а яхтата се заклати от вълните. В задната част беше прикрепена малка червено-бяла лодка от фибростъкло, с която да се придвижва с гребане до брега. Главният кей представляваше голяма Г-образна бетонена конструкция, вдадена навътре в морето, но от двете й страни стърчаха редици стари дървени колове, до които се клатеха завързани с въжета малки лодки, очакващи собствениците си. Сигурно през почивните дни повечето щяха да излязат в морето и вероятно кеят щеше да остане празен.

Дуган усещаше, че започва да го боли глава. Тъпа, пулсираща болка зад лявото око. Може би трябваше да сложи очила. Понякога му се налагаше да се взира в телевизора и трудно разчиташе табелите по спирките на метрото, но иначе не срещаше трудности при четене. Разтри слепоочията си с показалци и затвори очи.

— Спиш, а? — подхвърли някой от вратата. Беше Бър. Дуган остана със затворени очи.

— Не спя, загубеняк такъв. Имам страхотно главоболие.

— Точно зад очите, нали? — попита със съчувствие Бър.

— Да — изпъшка той.

— Остра, разкъсваща болка?

— Да.

— Първите симптоми на мозъчен тумор — изсмя се Бър. — Загубен си.

Пат отвори очи, но продължи да масажира слепоочията си.

— Какво искаш, Колин? — попита той.

— Просто се отбих да разбера дали си чул за Холт.

— Какво е станало?

— Тъпото копеле го обраха, след като ти си тръгна. Намериха го седнал в тоалетната със свалени гащи. Казва, че някой го ударил. Взели са му портфейла.

— А иначе добре ли е? — искрено се разтревожи Дуган. Холт му беше приятел.

— Нищо му няма. Поне така казаха лекарите. Вероятно довечера пак ще е в „Горещи клюки“ както обикновено. Ти ще дойдеш ли да пийнем?

— Предполагам, ще можеш да ме убедиш да гаврътна една-две бири.

Телефонът звънна, Бър махна с ръка и изчезна, а Дуган вдигна слушалката.

— Здрасти — каза Цвете. — Как върви денят ти?

— Добре — излъга той. Главата му продължаваше да пулсира. — А твоят?

— Ма ма, фу фу — отговори тя на мандарински китайски, което означаваше „горе-долу“. — Все едно и също.

Дуган осъзна, че изобщо няма представа какво работи тя. Но пък и тя не беше му задавала много въпроси за работата му. Бяха прекарали девет часа заедно, четири от които в леглото, а не знаеше почти нищо за нея. И в същото време му се струваше, че няма смисъл да пита, сякаш я познаваше отдавна.

— Какво ще правиш довечера? — попита той.

— Нищо не съм планирала.

Дуган се изкашля.

— Искаш ли да излезеш?

— С теб ли?

Той се засмя.

— Точно това имах предвид.

— Ами… — тя въздъхна, но Дуган знаеше, че се шегува.

— Разбира се, ако имаш друго предвид…

— Ще се радвам да те видя — каза Цвете.

— Вечеря?

— Ммм. Къде?

— В Цим Ша Цуй има един италиански ресторант. Страхотна манджа.

— Звучи ми чудесно. Обичам италианската кухня.

— Добре. Ще те чакам срещу банката „Хан Сен“ в станцията на метрото в осем.

— Дотогава.

Тя затвори първа, а Дуган задържа слушалката още няколко секунди, заслушан в електронния сигнал.

Хауълс се въргаляше на леглото и сменяше каналите на телевизора с дистанционното, но нищо не можеше да задържи вниманието му повече от няколко минути. Беше хапнал сервираното в стаята му рибно филе преди час. Нямаше нищо за четене, а не му се спеше. Следобеда занесе цялата си екипировка на яхтата и купи здрав катинар, закачи го на вратата на тоалетната, за да може да се заключва отвън. Зареди кухнята с консерви, хляб и мляко. Изпита акваланга и прекара половин час с шнорхела във водата около лодката, доволен, че отново може да се гмурка. Но сега нямаше какво да прави. Първо трябваше да открие в кое училище учи дъщерята на Нгъ, а това щеше да стане чак утре. Иначе не се чувстваше притеснен. Не усещаше никаква възбуда. Просто трябваше да прекара някак часовете до утрешния ден. Реши да отиде отново в клуб „Вашингтон“.

Таксито го стовари близо до бара и влажният топъл въздух го обви като мокър пешкир, щом излезе от прохладното от климатика купе на колата. Беше облечен в леки светлокафяви панталони и тъмносиня трикотажна блуза, но въпреки това се чувстваше навлечен. Влажността правеше топлината неприятна. Преди няколко години беше прекарал три седмици в пустинята в Оман, помагаше на британското правителство да направи някаква услуга на султана, но дори там му се струваше по-добре. Избърса челото си, ръката му беше мокра.