Стивън Ледър - Гладният призрак

На няколко места по натоварената улица малки групички хора палеха огньове в тенекиени кофи. Една от групите се намираше на няколко крачки от входа на бара и Хауълс се спря да погледа. Майка, с прикрепено на гърба бебе, баща и две малки момченца се бяха събрали около няколко пръчки, забити в голям портокал. Мъжът беше клекнал и наблюдаваше горящите хартии. В ръката си държеше нещо, което на пръв поглед приличаше на едри банкноти, но бяха с твърде много нули и той разбра, че това са талони за игра. Пламъците поспаднаха и мъжът хвърли в кофата още няколко от фалшивите пари. Вляво от горящата купчина се виждаше картонена чиния с две парчета месо, малко грозде и едно хлебче. Двете момчета се гонеха около майка си и пляскаха весело с ръце. Хауълс не можеше да разбере какво става. Семейството беше добре облечено, а мъжът носеше скъп часовник. Може би някакъв религиозен фестивал. Обърна им гръб и си тръгна.

Еми го забеляза веднага, щом влезе. Приближи се и му подари зъбатата си усмивка.

— Радвам се да те видя, Том.

Той се изненада, но навреме си спомни, че предната вечер се беше представил като „Том“. Впечатли го, че тя си е направила труда да запомни името му, но после осъзна, че и това беше част от работата — да накара клиента да се чувства желан и важен, нещо по-специално. Така имаше повече шансове да купи питие за компаньонката. Здрав търговски нюх, нищо повече.

— Здрасти, Еми. Как си?

— Щастлива, че те виждам — отвърна тя, хвана го под ръка и тръгна към кръглия бар. Беше претъпкано и имаше само две свободни места, разделени от един едър мъж с късо подстригана коса и изпъкнали мускули. Еми го докосна леко по рамото и го помоли да се премести вдясно. Той се подчини с весела пиянска усмивка. Еми настани Хауълс на единия от столовете и седна до него.

— Бира? — попита тя.

Той кимна.

— Коя е най-хубавата местна бира?

— „Сан Миг“. Искаш ли?

— Разбира се. Ще я опитам.

Две от момичетата танцуваха, а три седяха и разговаряха. Грозният мъж беше там с момичето си и в чашата отпред му се виждаше пачка сини талончета. „Може и да е любов“ — помисли си кисело Хауълс. Повечето от мъжете в бара бяха войници или моряци, младежи с ниско подстригана коса и розови бузи, които се смееха, клатушкаха се в такт с музиката и подвикваха на момичетата, като се подбутваха един друг. Навсякъде се чуваше американска реч. Еми се върна с бирата му.

— Вземи и за себе си нещо — каза той.

Танцуващите момичета бяха филипинки, ниски и леко пълни, с махагонова кожа и черни очи, които флиртуваха усилено с обожаващата ги публика. Музиката се промени с песен на „Бийч Бойс“, трима от младежите с радостни викове скочиха върху столовете си и разпериха ръце, за да имитират сърфисти. Момичетата спряха да танцуват и застанаха с ръце на кръста. Еми постави пред него пластмасова чашка с бяла касова бележка за бирата и синьо талонче за питието й като компаньонка.

— Моряци — обясни тя. — Американци.

Това сякаш обясняваше всичко.

— Добър бизнес — каза той.

— Не — изрече с изненадващо презрение тя. — Само тревоги. Идват от ФО. Нямат пари.

— ФО ли?

— Филипинските острови. Там момичетата са много евтини. Когато дойдат тук, вече не са им останали никакви пари. Не купуват питиета за момичетата, а само за себе си. И обикновено са много невъзпитани.

Хауълс кимна съчувствено:

— За колко време са тук?

— Четири дни. Мисля да опитам утре да си взема свободен ден. Ще помоля мама-сан.

— Вероятно така е най-добре. С какъв кораб са?

— Атомна подводница, на около седем километра навътре в морето. Идват с малко корабче на брега. Стоят четири дни и си тръгват.

— Накъде?

— Би трябвало да е тайна, но един от тях каза, че отиват в Корея. Говорят, без да спират. Виждаш ли онова момче? — Тя кимна към средния от танцуващите върху столовете. — Той е офицер по оръжията. Работата му е да изстрелва ракети.

Морякът му се стори на не повече от двадесет години, с лунички и рижава коса, зачервен от пиене. Лицето му изглеждаше смръщено от усилието да запази равновесие. Извика и се опита да се завърти със стола, но размаха несръчно ръце и бутна двамата си колеги. Тримата паднаха, блъснаха се в стената и се стовариха на пода в купчина размахани ръце, крака и столове.

Едно от момичетата изпищя, но на моряците им нямаше нищо. Бяха твърде пияни, за да се наранят дори и след падане от покрива на осеметажна сграда.

— Изглеждаш ядосан — каза Еми загрижено. — Какво има?