Стивън Ледър - Гладният призрак

Разказа историята си с равен, монотонен глас и Хауълс се зачуди колко ли пъти я е повтаряла и каква част от нея е вярна.

Еми му каза каква комисиона получава за всяко питие, колко пъти пие на нощ и как всички момичета трябва да работят по две смени, най-малко по четиринадесет часа, когато в града пристане американски кораб. Той я попита защо не танцува и тя се намръщи.

— Само филипинки и таитянки танцуват — изрече тя презрително. — Китайките не го правят.

„Страхотно“ — помисли си Хауълс. Значи да изнудваш пияни туристи да те черпят е прилично, да ходиш с тях в хотела им е законен бизнес, но да танцуваш по бански не е. Еми като че ли не се срамуваше и не съжаляваше за работата си. Просто бизнес. Попита я колко често излиза с клиенти и тя сви рамене:

— Зависи. Понякога по четири пъти на месец, а понякога никак.

След това продължи с мненията си за различните типове хора. Не спеше с американци, защото не били чисти, не обичала германците, тъй като един набил приятелката й и й откраднал чантата. Страняла от туристи и никога не излизала с полицаи, защото не плащали. Най-много харесвала женените мъже, които живеят и работят в Хонконг.

— Те много внимават, за да не заразят жените си и не остават цялата нощ — каза тя. Логиката й беше необорима.

— Искаш ли да ме откупиш? — попита го тя, когато свърши второто си питие. Бабата застана до нея още преди да е оставила чашата си. Хауълс каза „да“ за питието, но „не“ на предложението да я откупи.

— Тази вечер имам малко пари — каза той. — Може би друг път.

— Няма проблеми — отвърна тя. — Може да използваш кредитна карта. А и ние ще ти дадем касова бележка. — Погали ръката му: — Харесваш ми, Том.

Хауълс знаеше, че това е представление, което тя е изпълнявала хиляди пъти преди, и въпреки това му се струваше, че тя все пак го смята за по-специален от другите.

Питието й с талончето пристигна заедно с нова бира за него, която той не беше поръчал, но прие. Еми чукна леко чашата си в неговата.

— Радвам се, че се запознахме — каза тя. После отново се захвана за работа, като говореше, смееше се и го докосваше.

Танцьорките продължиха да се сменят, по двадесет минути на сцената и четиридесет минути почивка, през която получаваха напитки от клиенти. Те не се държаха като Еми, а лакомо изгълтваха питиетата си, щом обожателите им обърнеха глава, или ги изливаха в мивката, когато те отиваха до тоалетната. Еми беше направо златна. Всяко от питиетата й издържаше цели двадесет минути.

— Идват ли много полицаи тук? — попита я Хауълс.

Тя поклати глава:

— Не. Понякога ходят в клуб „Суперзвезда“. Това е дискотека и там няма нужда да купуваш напитки на момичетата.

Той се усмихна.

— И къде другаде ходят? Към Каулун ли?

Еми измърка.

— Искаш да си тръгнеш ли? Омръзнах ли ти?

— Не — засмя се. — Не бой се. — Отново чукнаха чашите си: — А къде пият в Каулун?

— В кафе „Рик“, в дискотека „Кантон“, в „Горещи клюки“ — отвърна тя. — Има много места.

Хауълс запомни имената също както тя беше запомнила думата „хладилник“. След половин час се сбогува, обеща, че ще дойде пак, но изобщо не го мислеше сериозно. Сбогуваха се, тя изглеждаше тъжна, но на вратата той погледна през рамо и видя, че вече е на друго място и разговаря с брадат турист по къси панталони. Просто работа. „Истинска крава“ — помисли си той.

Дуган се изненада приятно, че Цвете се съгласи да отиде с него в дома му. Беше очаквал да се прави на скромна, но когато седнаха в таксито, го хвана здраво за ръката, той се наклони да я целуне, устните й се разтвориха и тя изстена тихо. Малката й длан погали бедрото му.

Явно имаше късмет. Даже и таксито дойде като по поръчка. Обикновено нощем трябваше да се бори с тълпата, а днес едно спря пред тях в мига, когато излязоха на тротоара. Гуейлото от задната седалка дори задържа вратата отворена, за да се качат те, преди сам да влезе в дискотеката.

По пътя към острова Хонконг Цвете се смееше на шегите му, а в асансьора се притисна към него. Сърцето на Дуган биеше силно, ръцете му трепереха и той едва пъхна ключа и отвори вратата пред нея. Тя влезе и се усмихна широко, а той внезапно се засрами от малкото си жилище. Искаше да й направи впечатление, но знаеше, че тази кутия за обувки, наричана от него „дом“, не може да впечатли никого. Господи, спалнята не беше оправена! Изведнъж си спомни за тоалетната и изтръпна. Бутна Цвете встрани и се хвърли към банята. Пое дълбоко дъх и дръпна ръчката. Водата потече силно и той въздъхна с облекчение. Върна се в хола, Цвете седеше на дивана с весела усмивка.