Стивън Ледър - Гладният призрак

Погледът й обходи бара професионално и тя се усмихна на Хауълс. Зъбите като че бяха прекалено много за устата й, повдигаха устните нагоре като на кон, готвещ се да цвили, и блеснаха като надгробни камъни от слонова кост под мигащите светлини над дансинга. Той вдигна вежди и чашата си към нея в шеговит тост. Момичето се засмя, устните й се изпънаха още по-нагоре, показаха още зъби и тя вдигна нежната си длан, за да ги прикрие. Хауълс си помисли, че е трябвало да я заведат на зъболекар още като малка, но може би родителите просто не са обърнали внимание на дефекта. Пък и сигурно не им е пукало.

Тя се приближи и застана до него.

— Здрасти. Как се казваш? — Белите й зъби блеснаха.

— Том — повтори той първоначалното си хрумване.

Момичето подаде ръка и той я пое. Беше хладна и суха.

— Аз съм Еми.

— Радвам се да се запознаем, Еми — отговори той. — Мога ли да ти предложа питие?

Тя сякаш се изненада от предложението. Хауълс реши, че сигурно се преструва. Може би смяташе, че трябва да положи повече труд, за да получи почерпка. Отдалечи се, за да си вземе питието и синьото талонче, което постави в чашата с касовата бележка на Хауълс. После чукна чашата си в неговата:

— Благодаря.

— Няма защо. Откога си в Хонконг? — попита той.

Тя го изгледа объркано.

— Родена съм тук. — Въпросът му я накара да вдигне учудено вежда.

— Къде живееш?

— В Цим Ша Цуй.

Хауълс продължи да я гледа сериозно.

— Какво работиш?

Сега тя наистина се обърка и прехапа долната си устна. Не отговори нищо.

— Ти ще ми купиш ли питие? — попита я Хауълс и тя веднага разбра шегата.

— Ти се шегуваш — бутна го по рамото тя. — Правиш се на компаньонка. Ти много лош човек. — Беше по-скоро привлекателна, отколкото красива. Носът й беше леко сплескан, устните не много плътни, но очите й блестяха шеговито, а кожата изглеждаше гладка. Би могла да бъде между двадесет и пет и тридесет и пет годишна, което я поставяше в различно поколение от останалите баби в бара.

— В Хонконг ли работиш? — попита Еми.

Хауълс кимна.

— Търговец — каза той.

— И какво продаваш?

„Смърт“ — помисли си той. Тя го гледаше изпитателно.

— Хладилници — отвърна най-накрая Хауълс. Момичето го изгледа с неразбиране. — Хладилници — повтори той. — Да държат храната студена. — Начерта с ръце във въздуха нещо като шкаф и се престори, че отваря врата.

Тя разбра и се усмихна.

— Хладилници — повтори и потрети думата, за да я запомни. Сигурно така беше научила английски, в разговори с клиентите, като ги е карала да обясняват думите, които не разбира. Английският й не беше съвсем лош, тя не се затрудняваше да го разбира, ако говореше по-бавно. Чудеше се каква част от него е научила в леглото.

Еми си заслужаваше парите. Слушаше внимателно всяка негова дума и погледът й не се отделяше от лицето му. Отговаряше възпитано на всичките му въпроси и показваше интерес към него. Питаше го къде живее, къде е семейството му, дали му харесва Хонконг. Понякога посягаше и го погалваше по ръката, а когато той й правеше комплимент, тя навеждаше очи и почти се изчервяваше. Игра си с питието си почти двадесет минути, но веднага щом отпи последната капка, бабата се домъкна и взе празната чаша. Показа я на Хауълс като детектив веществено доказателство за убийство.

— Купуваш на момиче питие? — попита тя и разклати чашата, за да покаже, че е съвсем празна.

Той кимна:

— Разбира се, защо не?

— Благодаря — каза Еми и постави малката си длан върху неговата, сякаш й бе направил огромна услуга и това не е просто работата й. Хауълс се чудеше колко пъти е правила така, шепнала е „благодаря“ и е държала мъже за ръката. Питието й пристигна заедно с нов син талон.

— Защо не купиш питие и на мен? — попита бабата зад бара.

— Не тази вечер. Друг път — обърна й гръб и се зае отново с Еми. Попита я за живота й.

— Животът ми е много тъжен — въздъхна тя.

Беше история за голямо семейство с баща пияница, който я изнасилил, когато била на дванадесет години. Тя избягала и се сприятелила с някакъв шестнадесетгодишен пласьор на наркотици, той я окуражил да пуши хероин, а после я накарал да работи в бардак за малолетни. Избягала от него, преди да навърши четиринадесет години, и попаднала в ръцете на лихвар, който й заел пари, настанил я в едностаен апартамент и я снабдил с половин дузина клиенти на нощ, за да му изплаща заема. Накрая срещнала богат мъж, производител на пластмасови торбички, обещал да се ожени за нея, но я изоставил веднага, щом забременяла. Направила аборт, но той пак не пожелал да я види. Сега живеела сама, работела в няколко бара в Хонконг и в Каулун.