Джонатан Келерман - Доктор Смърт

Пол Улрих угаси двигателя и двамата с жената слязоха. Бе среден на ръст, около четиридесетте, набит, с мургаво лице и зачервен от слънцето гърбав нос. Късо подстриганите му коси бяха тъмни и оредели, сякаш за сметка на гъстите мустаци, разделени на две червеникавокафяви крила, засукани и пригладени с восък — като на градинар от минал век. Това бе единственият признак на екстравагантност във външността му, който бе в контраст с модерното облекло, типично за Сенчъри Парк Ийст: черен костюм, бяла риза и вратовръзка на тъмносини и сребристосиви райета.

Хвана жената под ръка, докато вървяха към нас. Беше по-млада, на не повече от тридесет години, висока колкото него, слаба и с крехки рамене. Пристъпваше сковано и плахо и далеч не приличаше на опитна туристка. Цветът на кожата й също издаваше, че прекарва по-голямата част от времето си на закрито. Бе толкова бледа, че в сравнение с нейното, лицето на Майло изглеждаше румено. Косите й бяха тъмнокестеняви, почти черни, подстригани на момчешка прическа. Носеше големи очила с черни рамки, копринено сако върху дългата кафява рокля на шарки и сандали с тънки, преплетени каишки.

Майло я поздрави и предпазливо хвана ръката й. Отблизо забелязах руж на бузите й и прозрачен гланц на безкръвните й устни. Тя хвърли поглед към мен.

— Това е доктор Делауер, госпожице Стратън. Нашият психолог консултант.

— Аха — каза тя.

Явно не бе впечатлена.

— Доктор Делауер, това са свидетелите ни — госпожица Таня Стратън и господин Пол Улрих. Още веднъж благодаря за отзивчивостта ви. Истински я оценявам.

— Няма никакъв проблем — каза Улрих и погледна приятелката си. — Не зная какво повече можем да ви кажем.

Лицето на Стратън бе в сянка и бе трудно да преценя изражението й. Улрих бе понечил да се усмихне, но устните му застинаха и мустаците сякаш се изправиха. Той се преструваше на спокоен след всичко преживяно, а тя — на отегчена. Типично поведение на двойка, видяла престъпление. Запитах се каква ли е била реакцията им, когато са надникнали в микробуса.

Тя докосна рамките на слънчевите си очила.

— Може ли да побързаме?

— Разбира се, мадам — отвърна Майло. — При първия ни разговор не споменахте да сте забелязали нещо необичайно наоколо, но понякога впоследствие хората си спомнят…

— За съжаление с нас не е така — каза Таня Стратън. Гласът й бе тих и носов, с типичното за жените от Калифорния провлачване на отделни срички. — Снощи си припомнихме всичко, за да се подготвим за срещата с вас. Но не се сетихме за нищо друго.

Тя се прегърби и извърна глава надясно. Право към местопрестъплението. Улрих обгърна раменете й. Не се съпротиви, но остана равнодушна.

— Досега имената ни не са се появили във вестниците — каза Улрих. — Възможно е нещата да останат така, нали, детектив Стърджис?

— Най-вероятно — отговори Майло.

— Но не и със сигурност?

— Не мога да гарантирам, господин Улрих. Честно казано, в случаи като този никога не се знае. Ако заловим извършителя, навярно ще бъдат необходими свидетелските ви показания. Лично аз няма да съобщя имената ви на никого, ако за това намеквате. Що се отнася до полицията, колкото по-малко сведения оповестяваме, толкова по-добре.

Улрих се почеса под мустаците.

— Защо?

— Контрол на информацията.

— Разбирам… Струва ми се разумно.

Отново хвърли поглед към Таня Стратън. Тя навлажни устни и каза:

— Поне сте откровен, че не можете да ни защитите. Имате ли вече представа кой го е извършил?

— Все още не, госпожице Стратън.

— И да имате, не бихте ни казали, нали? — Майло се усмихна. Пол Улрих продължи: — „Петнадесет минути слава“. Анди Уорхол измисли тази фраза, и вижте какво му се случи.

— Какво? — полюбопитства Майло.

— Постъпи в болница за рутинна операция, а го изнесоха в чувал.

Очилата на Таня Стратън проблеснаха, когато рязко извърна глава.

— Исках само да кажа, че не е хубаво да бъдеш известна личност, скъпа. Колкото по-скоро свърши това, толкова по-добре. Спомни си какво сполетя принцеса Даяна, погледни какво стана с доктор Мейт.

— Ние не сме известни личности, Пол.

— Опазил ни бог!

— Значи мислите, че славата на доктор Мейт има нещо общо със смъртта му, така ли, господин Улрих?

— Не зная… искам да кажа, не съм специалист. Но нима според вас не е така? Изглежда логично, като се има предвид кой бе той. Не го познахме в състоянието, в което беше. — Той поклати глава. — Както и да е. Вие дори не ни казахте коя е жертвата при разпита миналата седмица. Узнахме го от новините по…