Джонатан Келерман - Доктор Смърт

Никакъв отговор. Сега идеята отново да опитам ми се струваше много по-лоша, отколкото преди седмица. Но как можех да продължа да работя с Майло, без да изясня нещата?

Докато ту я приемах, ту я отхвърлях, етическите противоречия у мен ставаха все по-мъчителни. Можех да намеря някои от отговорите в правилниците, но други не. За много неща в реалния живот няма установени правила.

Прибрах се у дома, обзет от нерешителност.

Къщата бе тиха и прохладна в сянката на боровете наоколо, дъбовият паркет блестеше, а белите стени имаха сребрист оттенък на светлината, идваща от изток. Робин ми бе оставила кафе и препечени филийки. От нея нямаше следа, както и от кучето, чието радостно посрещане бях очаквал. Сутрешният вестник бе оставен сгънат на плота в кухнята.

И двамата със Спайк бяха отзад в ателието. Тя бе получила няколко големи поръчки. Рано сутринта всеки от нас мислеше за своите грижи и не бяхме разговаряли много.

Налях си чаша кафе и отпих глътка. Тишината бе непоносима. По-рано къщата бе по-малка, по-тъмна и далеч не така уютна и функционална. Преди няколко години един психопат я бе изгорил до основи и се бе наложило да бъде построена отново. Всички харесваха новата повече, но понякога, когато бях сам, ми се струваше твърде голяма.

Бе изминало дълго време, откакто се преструвах на емоционално независим. Когато човек обича някого отдавна и свикне с присъствието му, то заема твърде важно място, за да бъде пренебрегвано. Знаех, че Робин ще прекъсне работата си, ако вляза при нея, но не бях в настроение за сладки приказки, така че, вместо да се отправя към пристройката, посегнах към телефона в кухнята, за да проверя съобщенията си. Проблемът с неотговореното обаждане се разреши от само себе си.

— Добро утро, господин Делауер — каза телефонистката. — Само едно съобщение, получено преди няколко минути. От господин Ричард Дос. Ето номера.

Номерът започваше с 805, което означаваше, че не е на офиса му в Санта Моника, а някъде във Вентура или Санта Барбара. Набрах го и женски глас каза:

— РТД Пропъртис.

— Доктор Делауер, в отговор на обаждане на господин Дос.

— Тук е службата за пренасочване, един момент.

Прозвучаха няколко изпуквания, след това шум от статично електричество и най-сетне познатият глас:

— Доктор Делауер, отдавна не сме се чували!

Отчетливо произношение и леко саркастичен тон. Ричард Дос винаги говореше сякаш се надсмиваше на нещо или някого. Не можех да преценя дали е съзнателно, или просто особеност на гласа.

— Здравей, Ричард!

Още статично електричество. Връзката прекъсна за няколко секунди и не чух отговора му.

— Може отново да запращи. Аз съм в Карпинтирия. Оглеждам участък селскостопанска земя. Предполагам, че ще може да се отглежда авокадо, когато безскрупулните ми капиталистически пръсти се докопат до нея. Ако отново загубим връзка, не ми се обаждай, аз ще ти позвъня. На обичайния номер, нали?

Както винаги, той даваше разпореждания.

— На същия, Ричард.

Не „господин Дос“, защото винаги настояваше да се обръщам към него с кръщелното му име. Едно от многото правила, които бе въвел. Стараеше се да създаде усещане за непринуденост, както мнозина други. Но се бях убедил, че Ричард Дос не е от хората, които лесно стават открити.

— Досещам се защо си ме търсил — каза той. — Навярно предполагаш, че днес ти позвъних по същата причина.

— Смъртта на Мейт.

— Време за празнуване. Онова копеле най-сетне си получи заслуженото.

Не отговорих. Той се засмя.

— Хайде, докторе, бъди честен! Аз приемам предизвикателствата на живота с чувство за хумор. Нима един психолог не би препоръчал това? Нали хуморът помага за преодоляване на изпитания?

— Значи смъртта на Мейт е изпитание за теб?

— Е… — Отново се засмя. — Дори положителните промени са предизвикателства, нали?

— Прав си.

— Питаш се докъде стига моята отмъстителност? Впрочем, когато се е случило, бях извън града. В Сан Франциско. Оглеждах един хотел, собственост на патологично депресирани банкери от Токио. Платили са тридесет милиона за него преди пет години, а сега нямат търпение да го продадат дори на значително по-ниска цена.

— Чудесно — промълвих.

— Разбира се, че е чудесно! Помниш ли онези глупости за заплаха от жълтата раса? „Изгряващото слънце носи лъчите на смъртта, скоро децата ни ще ядат суши за обяд в училище.“ Реалистично, почти колкото Годзила. Всеки цикъл се повтаря, ключът към помъдряването е да доживееш да го постигнеш. — Отново смях. — Онзи кучи син няма вече да се перчи колко е мъдър. Е, това е алибито ми.