Джонатан Келерман - Доктор Смърт

— Защо?

— Кой знае, може би като се поровиш в живота на онзи злодей, ще разкриеш кирливите му ризи пред света.

— Ричард…

— Зная, че ще бъдеш дискретен във връзка с всичко, което откриеш, такава е природата ти, но цялата информация ще достигне до полицията, а там има много хора, които не знаят да държат езиците си зад зъбите. Неизбежно е да се разчуе… Ще бъда доволен, доктор Делауер. Като съдействаш на полицията, ще работиш и за мен. Е, кога да доведа Стейси?

Уговорих си среща с него за следващата сутрин и когато затворих, се почувствах като на малка лодка по време на тайфун.

От половин година не бях разговарял с Ричард Дос, но държането му бе все същото. Нямаше причина да бъде различно. Ричард не се бе променил и никога не си бе поставял подобна цел.

Едно от първите неща, които бе споделил с мен, бе ненавистта му към Мейт. Когато научих новината от телевизията, първата ми мисъл бе: „Ричард го е спипал“.

Но след като узнах подробностите за убийството, се поуспокоих. Жестокостта не бе в стила на Ричард, макар и да не можех да бъда сигурен. Ричард не бе пожелал да разкрие напълно характера си пред мен.

Винаги се държеше властно. Бе от хората, които се стремят на всяка цена да налагат волята си. Може би причината жена му да се обърне към Елдън Мейт отчасти бе свързана с това.

Бях препоръчан от съдийка по семейно право на име Джуди Манитоу, с която бях работил. Съобщението, оставено от секретарката й, бе просто: нейна съседка починала и седемнадесетгодишната й дъщеря се нуждаела от консултация.

Поколебах се, преди да отговоря на обаждането. Рядко провеждам терапевтични сеанси и избягвам да приемам пациенти, нуждаещи се от продължително лечение, а този случай ми се стори именно такъв. Но бях в приятелски отношения с Джуди Манитоу. Бе проницателна жена, с малко авторитарен стил и, изглежда, обичаше децата. Позвъних на домашния й телефон и се свързах лично с нея.

— Не мога да обещая, че ще бъде кратко — призна тя. — Въпреки че Стейси винаги е изглеждала силно дете без очевидни проблеми. Поне досега.

— От какво е починала майка й?

— От тежко и продължително заболяване. Ужасно. Беше едва на четиридесет и три.

— Какво заболяване?

— Не можаха да й поставят диагноза, Алекс. Всъщност като причина за смъртта й е посочено самоубийство. Казваше се Джоан Дос. Може би си чел за нея. Беше една от пациентките на доктор Мейт… както и да ги нарича.

— „Пътници“ — напомних й аз. — Не, не съм прочел.

— Не беше голяма статия — каза тя. — В притурката за Уестсайд. В момента не се води дело срещу Мейт и медиите не му отделят голямо внимание. Отдавна познавах Джоан. Когато и двете родихме първите си деца, излизахме заедно да пазаруваме и ги водехме на разходка. Едновременно отгледахме и вторите. Моята Алисън е на възрастта на Ерик, а Беки е колкото Стейси. По-рано Стейси и Беки бяха приятелки. Мило момиче, винаги ми се е струвала… стабилна. Затова може би няма да се нуждае от дълга терапия, само няколко сеанса за преодоляване на скръбта. Имал си подобни случаи, нали? Работил си в онкологичното отделение на педиатрия „Уестърн“.

— Преди години — потвърдих. — Там положението беше обратното, помагах на родители, загубили децата си. Но съм имал пациенти, преживели всякакви разтърсващи събития.

— Добре — каза тя. — Чувствах се задължена, защото познавам семейството, а Стейси изглежда малко депресирана. Нима има нещо чудно? Зная, че ще я харесаш. И семейството й ще ти се стори интересно.

— „Интересно“ — повторих аз. — Най-двусмислената дума.

Джуди се засмя.

— Като че ли уреждам среща с непознат на някоя приятелка. „Готин ли е?“ „Ами интересен е.“ Няма от какво да се боиш, Алекс. Семейство Дос са интелигентни, едни от най-будните хора, които познавам. Всеки от тях е личност, мога да ти обещая, че няма да те отегчат. Джоан имаше две докторски титли — първата филологическа от „Станфорд“, където са й предлагали работа като лектор, преди да се премести в Ел Ей. Докато беше бременна с Ерик, отново стана студентка. Завърши естествени науки, защити докторат по микробиология и бе поканена да работи в научната лаборатория на университета. Ричард е милионер, натрупал състояние с честен труд. Завършил е също „Станфорд“. Двамата с Боб членуваха в един и същи клуб. Купува занемарени имоти, възстановява ги и прави подобрения. Боб казва, че печелел добре. Ерик е гениален младеж, получавал е какви ли не награди, академични и спортни. Стейси никога не е изглеждала самоуверена като него. По-… затворена е. Затова е нормално да бъде най-разтърсена от смъртта на Джоан. А и между майка и дъщеря винаги съществува специална връзка. — Замълча за миг. — Твърде много се разприказвах, нали? Истински харесвам това семейство. В интерес на истината аз ги посъветвах да потърсят помощ, но Ричард не прие идеята за терапия. Трябваше доста да поговоря с него, докато се съгласи. Накрая се намеси и Боб. Играят заедно тенис в „Клифсайд“. Миналата седмица Ричард споменал, че успехът на Стейси се влошава и изглежда по-разсеяна от обикновено. Попитал го дали може да препоръча някакви витамини. Боб му казал, че е глупаво да търси витамини, и го убедил, че Стейси се нуждае от психологическа помощ.