Джонатан Келерман - Доктор Смърт

— Каква кола? — попитах аз.

— БМВ, като нашето. Затова го забелязах. По-тъмен цвят, може би черно или тъмносиво.

— Същия модел?

— Не мога да кажа, спомням си само как изглеждаше отпред. Нищо особено, тук е пълно с БМВ-та. Просто ми хрумна, че не е зле да го спомена.

— Не вярвам да сте запомнили номера.

— Разбира се — засмя се той. — Както и чертите на лицето на шофьора психопат. Не мога да ви кажа нищо повече. Тъмно БМВ. Единствената причина да си го спомня, след като се обади детектив Стърджис, бе молбата му да напрегнем паметта си за подробности. Наистина опитах. Дори не бих се заклел, че беше тъмно на цвят. Може би сиво или кафяво. Удивително е, че изобщо се сетих. След гледката в онзи микробус е трудно човек да мисли за каквото и да е друго. Човекът, който го е извършил, явно истински е мразел Мейт.

— Жестоко — казах аз. — През кой прозорец погледнахте?

— Първо през предното стъкло. Видяхме кръв по седалките и извиках: „По дяволите!“. После Дъчес заобиколи отзад и ние я последвахме. Тогава пред очите ни се разкри цялата гледка.

Майло се отдръпна от колата, а Стратън се качи вътре.

— Най-добре е да потегляме — настоя Улрих. — Радвам се, че се запознахме, доктор Делауер.

Изтича до синята кола и махна с ръка на Майло, преди да седне зад волана. Запали, направи U-образен завой и профуча по възвишението.

Казах на Майло за тъмното БМВ.

— Е, и това е нещо — отбеляза той. — Не, не е. Прав е: защо убиецът би се мотал тук три-четири часа? — Пъхна бележника в джоба си. — Добре, повторният разпит е проведен.

— Тя е доста напрегната — казах аз.

— Обвиняваш ли я? Защо? Да не би да е задействала някакви радари?

— Не, но разбрах какво означава крехка жена. Какво ти каза, докато разговаряхте насаме?

— Идеята да дойдат насам била на Пол. Той предложил да се разхождат преди работа. Пол изглежда издръжлив човек, би могъл да живее и в гората. Вероятно не са си гукали като влюбени гълъбчета, когато са намерили Мейт. Не вярвам това да се е отразило добре на връзката им.

— Убийството е афродизиак.

— За някои хора… Все пак ще добавя информацията за второто БМВ и ще предприема нещо… Да се надяваме, че когато поискам справка за собствениците на такива возила сред жителите на района и поговоря с тях, ще се натъкна на нещо. — Потърка ухото си, сякаш само мисълта за досадни телефонни разговори бе ужасяваща. — Едно по едно. Първо ще навестя помощниците си, за да видя докъде са стигнали със списъка на роднините. Ако имаш желание, можеш да направиш проучване за Мейт.

— Някакви конкретни теории, които искаш да проверя?

— Само главната: че някой го е мразел толкова, че да го накълца. Не непременно от медиите. Възможно е да изникне нещо от киберпространството.

— Убиецът е предпазлив. Защо би се издал?

— Вероятността е нищожна, но никога не се знае. Миналата година имахме случай с баща, изнасилил и убил петгодишната си дъщеря. Подозирахме го, но не можехме да се доберем до никакви доказателства. Половин година по-късно негодникът се похвалил на друг педофил в някакъв чат. Беше голям късмет, че узнахме за това. Един от помощниците ни, който засичаше чатовете на изнасилвачи на деца, забелязал познати подробности.

— Никога не си ми разказвал за този тип.

— Не искам да вгорчавам живота ти, Алекс. Обръщам се към теб само когато имам нужда от помощ.

— Разбира се — казах аз. — Ще направя каквото мога.

Майло ме потупа по рамото.

— Благодаря ти! Шефовете нямат интерес разследването да се проточва точно сега, когато се твърди, че престъпността е намаляла. Надяват се да спечелят повече обществено одобрение, преди да дойде време за финансиране, така че ако допринесеш за разкриването, може би дори ще ти издействам възнаграждение сравнително скоро.

Изплезих език и запъхтях като куче.

— Много мило от твоя страна, господарю.

— Хей — каза той, — полицията винаги се е отнасяла с уважение към теб.

— Като към кралска особа.

— Като стана дума за кралски особи… добрата стара Дъчес… Може би трябваше да разпитам първо нея. Не е зле да опитам.

Спуснах се по Мълхоланд и се влях в движението на „Бевърли Глен“. Напоследък джаз станцията бе станала твърде новинарска и затова бях настроил радиото на KUSC. Звучеше спокойна, галеща слуха музика. Предположих, че е от Дебюси. Не ми се стори подходяща за тази сутрин. Изключих радиото и се замислих за начина, по който бе умрял Елдън Мейт.

Бях позвънил по телефона още след като узнах за случилото се.