Джонатан Келерман - Доктор Смърт

— Убива доктора и открадва чантата му?

— Заема мястото му.

— Искал е той да стане Доктор Смърт?

— Логично е, нали? След като е убил Мейт, не може да започне открито да избавя неизлечимо болни от страданията им. Но вероятно е намислил нещо.

Майло енергично потърка лицето си, сякаш се миеше.

— Нови убийства?

— Това е само теория — предупредих го аз.

Той вдигна поглед към полутъмното небе, потупа бедрото си с кафявия пакет със снимките и прехапа устни.

— Да не се увличаме. Тази теория ти хрумна само защото може би е имало чанта, която някой може би е взел.

— Ако не ти се струва правдоподобна, забрави за нея.

— Откъде да зная дали е правдоподобна, за бога? — Пъхна плика със снимките в джоба на сакото си, извади бележника си и написа нещо с изгризан молив. Рязко затвори корицата и забелязах, че цялата е издраскана. — Може би е имало чанта и е заминала за моргата, без да бъде описана.

— Да — потвърдих, — разбира се.

— Страхотно — промълви Майло. — Би било страхотно.

— Е, приятели — казах, имитирайки гласа на телевизионния водещ У. К. Фийлдс, — стига толкова теории за днес.

Изведнъж той избухна в смях, който ми напомни за предупредителен лай на куче пазач. Развя бележника си като ветрило. Въздухът бе хладен, но неподвижен и задушен. По лицето му бе избила пот.

— Извини ме, но съм гладен и се нуждая от сън.

Още един поглед към часовника.

— Компания ли очакваш? — попитах.

— Двете юпита. Господин Пол Улрих и госпожица Таня Стратън. Разпитах ги в деня на убийството, но не можаха да ми кажат много. Бяха разстроени, особено момичето. Приятелят й непрекъснато се опитваше да я успокои. Като се има предвид какво е видяла, не мога да я упрекна, но ми се стори… твърде крехка. Сякаш ако я докоснеше човек, щеше да се разпадне. От цяла седмица се опитвам да уговоря нова среща. Или не вдигат телефона, или си търсят оправдание да откажат. Снощи склониха най-сетне. Предложих да ги посетя в дома им, но казаха, че предпочитат да се срещнем тук, което според мен е проява на голяма смелост. Може би се надяват това да бъде вид самолечение… как да го нарека… изправяне с лице срещу проблема. — Усмихна се широко. — Все пак съм научил нещо след толкова години приятелство с теб.

— Още няколко и ще можеш да приемаш пациенти.

— Хората, които споделят проблемите си с мен, се озовават зад решетките.

— Кога трябва да пристигнат?

— Преди петнадесет минути. Обещаха да се отбият на път за работа. И двамата работят в Сенчъри Сити. — Замахна с крак и под обувката му се надигна прах. — Може би са се изплашили. Дори и да дойдат, не съм сигурен дали ще изкопча нещо от тях. Но трябва да опитам, нали? Какво е твоето мнение за Мейт? Благодетел или сериен убиец?

— Може би и двете — отвърнах. — Държеше се арогантно, с пренебрежение към човешката раса, така че е трудно човек да повярва в чистия му алтруизъм. Нищо в живота му не навежда на мисълта за изключителна състрадателност. Точно обратното: вместо да се грижи за пациентите си, по време на медицинската си кариера се е ровел в бумаги. Не се е славел като добър лекар, преди да се залови да помага на хората да умират. Ако търся основен мотив, бих казал, че се е стремял да привлече внимание. От друга страна, обяснимо е защо семействата, с които си разговарял, го подкрепят. Облекчавал е големи страдания. Повечето хора, натиснали „спусъка“ на неговата машина, са се мъчили дълго време.

— Затова оправдаваш деянията му, въпреки че мотивите му са били нечисти.

— Не съм наясно какво е отношението ми към това, което е вършил — споделих аз.

— Аха.

Пръстите му заиграха с иглата на вратовръзката.

Бих могъл да кажа много повече, но го премълчах и се почувствах виновен. Отново се чу бръмчене на мотор, което ме избави от угризенията. Този път колата дойде от изток и Майло се обърна.

Беше тъмносиньо БМВ 300 седан, на няколко години. Вътре имаше двама души. Колата спря, прозорецът откъм шофьорската седалка се отвори и оттам надникна мъж с големи рунтави мустаци. До него седеше млада жена, която гледаше втренчено напред.

— Юпитата се появиха — каза Майло. — Все пак има хора, които уважават силите на реда.

Майло им даде знак да продължат нагоре и мустакатият шофьор паркира зад севилята.

— Тук добре ли е, детективе?

— Разбира се, все едно къде — отвърна Майло.

Мъжът смутено се усмихна.

— Исках да бъда сигурен, че не съм в нарушение.

— Няма проблем, господин Улрих. Благодаря ви, че дойдохте.