Джонатан Келерман - Доктор Смърт

— Лекари, които не се занимават с хирургия, често забравят и малкото, което са научили в медицински колеж — отбелязал аз. — Мейт е прекарвал по-голямата част от професионалния си живот на бюро или в тичане между една институция по здравеопазване и друга. Кога се е случило това с черния дроб? Не съм чул.

— През декември миналата година. Не си чул, защото е било запазено в тайна от медиите. Кой би искал да се разчуе? Мейт едва ли, защото би се изложил. Прокуратурата също. Писнало им е да завеждат дела срещу него и да му правят безплатна реклама. Разбрах за това от съдебния лекар, с когото работя. Видял докладите за случая и дочул разговори в моргата.

— Може би подценявам убиеца — казах аз. — Разполагал е с малко пространство и оскъдна светлина и е трябвало да бърза, така че не му е било лесно. Може би драскотините, които е нанесъл по погрешка, не са единствените нежелани рани, получени при подхлъзване на ножа. Може би е оставил следи и от собствената си биохимия.

— От твоята уста — в божиите уши. Лабораторните плъхове претърсиха всеки квадратен сантиметър от микробуса, но всичката кръв, от която взеха проби, се оказа на Мейт. Нула положителна.

— Единственото нормално нещо у него.

Сетих се за единствения път, когато видях Мейт, бе по телевизията. Бях следил кариерата му и гледах пресконференция след едно от неговите „пътувания“. Докторът, сеещ смърт, бе оставил вкочанен труп на жена — повечето му жертви бяха жени — в мотел близо до централната част, а после се бе появил в прокуратурата, за да „уведоми властите“. Според мен, за да се похвали. Изглеждаше развълнуван. Един журналист повдигна въпроса защо използва стаи в евтини мотели. Лицето на Мейт засия и тогава изрече репликата за Исус.

Въпреки обществения натиск, областната прокуратура не предприе нищо във връзка с убийството, защото след пет оправдателни присъди бе станало ясно, че няма смисъл пак да изправя Мейт пред съда. Държането му издаваше чувство за триумф и надменност, присъщи на разглезено дете.

Беше дребничък, закръглен и плешив мъж над шестдесетте, който говореше разпалено като проповедник, подиграваше се със съдебната система, за която бе недосегаем, и заклеймяваше „робите на една лицемерна клетва“. Провъзгласяваше се за свободен с гръмки превзети фрази. „Партньорството ми с моите пътници е образец за взаимно упование.“ Замлъкваше само колкото да присвие напуканите си устни, които сякаш всеки момент щяха да се разцепят, докато бяха неподвижни. Микрофоните пред лицето му го караха да се усмихва. Имаше пламенни очи с пронизващ поглед.

— Голям чешит беше, а? — каза Майло. — Мисля, че зад всичките съдебномедицински спорове се е криел просто един смахнат убиец с диплома за лекар. Сега самият той стана жертва на някакъв психо.

— И това те накара да се сетиш за мен.

— Да — потвърди той. — За кого другиго? Освен това вече измина цяла седмица, а не съм стигнал доникъде. Всеки задълбочен извод на специалист по поведенческа психология е добре дошъл, докторе.

— Засега смятам, че става дума за подражание и изопачаване — казах аз. — Убиец, преследващ слава, неконтролируемо его.

— Сякаш говориш за самия Мейт.

— Ето един мотив да се опита да се отърве от Мейт. Помисли: какво би направил психически разстроен неудачник, който се мисли за гений и иска да влезе в ролята на господ, освен да отстрани ангела на смъртта? Много вероятно е да си прав, че е трябвало да бъде „пътуване“, но нещата са се объркали. Ако убиецът си е уговорил среща с Мейт, може би докторът си е записал това някъде.

— В апартамента му нямаше бележник — каза Майло, — нито каквито и да са записки. Предполагам, че е държал документацията при адвоката си, Рой Хейзълтън. Бил много словоохотлив човек. Нормално е в такъв случай да бърбори нонстоп, но не щеш ли, също е изчезнал.

Хейзълтън — едър, около петдесетгодишен мъж с червендалесто лице и буйни кестеняви коси, бе присъствал на конференцията с Мейт.

— И той ли е заминал за Амстердам? — попитах. — Още един хуманист?

— Все още не се знае къде е, просто не отговаря на телефонни обаждания. Да, всички са хуманисти. Може би и нашето лошо момче се смята за един от тях.

— Не, не мисля — казах аз. — По-скоро му харесва да бъде лош. — Мина още една кола. Сива „Тойота Кресида“, шофирана от тийнейджърка. И тя не хвърли поглед към нас. — Сега разбирам какво имаш предвид. Идеално място за среднощно убийство. Освен това се намира край шосе, а Мейт си е падал по пътуванията, така че може би сам го е избрал. След въпросите за неуютната обстановка, в която е настанявал „пътниците“, вероятно е решил да изпрати някого в отвъдното от кътче сред природата. Ако е така, значи е улеснил работата на убиеца. Или онзи е избрал мястото, а Мейт го е одобрил. Убиецът познава околността, възможно е дори да е някой, който живее наблизо и е дошъл пеша, което би обяснило липсата на следи от гуми. Може би това е още едно послание. „Убийство толкова близо до дома ми, а ще се отърва безнаказано.“ Както и да е, сигурно е било забавно, когато е станало ясно, че двамата с Мейт имат различни цели.