Джонатан Келерман - Доктор Смърт

— Да — равнодушно каза Майло. — Ще изпратя помощниците си да направят справка за живеещите наблизо и да видят дали сред тях има психопат с криминално досие. — Отново хвърли поглед към часовника си. — Алекс, ако убиецът си е уредил среща с Мейт, преструвайки се на неизлечимо болен, значи е използвал още един театрален елемент — актьорска игра, достатъчно добра, за да го убеди, че умира.

— Не непременно — възразих. — Мейт беше променил принципите си. В началото твърдеше, че помага само на неизлечимо болни, но напоследък бе започнал да говори за правото на всеки човек на достоен край. Без да е необходима официална диагноза.

Постарах се да си придам спокоен вид, но явно не съм успял. Майло ме гледаше втренчено.

— Тревожи ли те нещо?

— Какво друго освен кървавата баня, която ми описа?

— О! — каза той. — Понякога забравям, че си цивилен гражданин. Тогава едва ли ще пожелаеш да видиш снимките от местопрестъплението.

— Има ли нещо интригуващо в тях?

— Според мен не, но…

— Добре.

Извади от колата си кафяв пакет.

— Това са копия. Оригиналите са приложени към доклада.

Разгледах куп цветни снимки, на които преобладаваше един цвят. Интериорът на микробуса бе заснет от всеки ъгъл. Тялото на Елдън Мейт бе жалка гледка, сякаш се бе смалил при смъртта си. Топчестото му лице бе застинало в израз на недоумение. Всяка жертва на убийство, която бях виждал, имаше същия израз. Всички бяха равни пред смъртта. Светлината на светкавицата бе образувала зеленикави контури около петната от кръв. Артериалните пръски напомняха за абстрактна картина. Цялото самодоволство на Мейт бе изчезнало. Зад тялото му се виждаше неговият „Хуманитрон“. На снимките от машината се открояваха само тънки ламарини, извити като малки кобри. От горната й част висяха двете бутилки за интравенозно вливане на разтвор, също окървавени.

Поредното зловещо обезобразяване на човешко тяло. Никога нямаше да свикна с тези гледки. Всеки път, когато се сблъсквах с тях, копнеех за вяра в безсмъртието на душата.

Наред със снимките на трупа имаше няколко на кафявия „Иконълайн“, в близък и далечен план. Стикерът от фирмата за коли под наем се открояваше на задното стъкло. Не бе направен опит за заличаване на номерата. Отпред микробусът изглеждаше съвсем нормално… отпред.

— Интересно.

— Кое? — попита Майло.

— Микробусът е бил паркиран на заден ход, а не напред, което би било по-лесно.

Подадох му снимката. Той я разгледа, но не каза нищо.

— Необходимо е било усилие да обърне — обясних аз. — Единствената причина, която ми хрумва, е, че така бягството би било по-лесно. Навярно решението не е било на убиеца. Той е знаел, че микробусът ще остане тук. Макар и да не изключвам вероятността да се е страхувал, че ще бъде прекъснат и ще се наложи да офейка… Не, когато са пристигнали, е командвал Мейт. Или поне си е мислел, че е така. Той е шофирал и е давал наставления. Може би е усетил, че нещо не е наред.

— Но това не го е спряло.

— Може би се е отърсил от скрупулите си, защото е обичал опасността. Микробуси, мотели, среднощни срещи — всичко това говори за влечение към рисковани приключения.

Върнах му останалите снимки и той ги прибра в плика.

— При толкова много кръв — отбелязах аз — е изумително, че никъде няма отпечатъци.

— В микробуса има много гладки повърхности. Съдебният лекар откри нарисувани с пръст спирали. Вероятно е бил с гумени ръкавици. Намери отворена кутия отпред. Мейт е бил невероятно ценна жертва, донесъл е всичко за купона.

Майло още веднъж погледна часовника си.

— Щом убиецът е имал достъп до хирургически материали, може би е ползвал и абсорбиращи тампони, идеални за почистване. Имаше ли частици от дунапрен в микробуса?

Той поклати глава.

Попитах:

— Какви други медицински принадлежности открихте?

— Празна хиподермична спринцовка, тиопентал и калиев хлорид, дезинфектанти. Това е интересно, нали? Убиецът си прави труда да предпази жертвата от инфекция.

— В „Сан Куентин“ постъпват така при екзекуции. Може би това ги кара да се чувстват като професионални медицински лица. Убиецът се е вживял в ролята на лекар. Намерихте ли чантата, в която е донесено всичко това?

— Не, нищо подобно.

— В какво ги е носил?

— Не знаем.

— Трябва да е имало някаква чанта — казах аз. — Дори ако ги е донесъл Мейт, не би ги оставил да се търкалят разпилени в микробуса. Освен това, макар и да е загубил право да практикува професията си, Мейт все още се е смятал за лекар, а лекарите носят черни чанти. Дори ако не е можел да си позволи кожена и е използвал някаква хартиена торба, би трябвало да я откриете. Защо убиецът би оставил хуманитрона и всичко останало, а би взел торбата?