Джонатан Келерман - Доктор Смърт

Тонът му издаде, че смята Джуди за добронамерена, но не и за безпогрешна.

— Под каквато и форма да се провежда лечението, господин Дос…

— Ричард.

— Трябва първо да поговоря с вас.

— Не мога ли да ви разкажа за дъщеря си по телефона? Нали вече говорим за нея? Вижте, ако имате проблеми с плащането на сметката, прехвърлете разговора на моята, както правят адвокатите ми.

— Не е това — уверих го аз. — Трябва да се срещнем лично.

— Защо?

— Така процедирам винаги, Ричард.

— Е — каза той, — това ми звучи като догма. Мошеникът настояваше за семейна терапия, а вие — за лична среща.

— Установил съм, че това е най-добрият начин.

— А ако не съм съгласен?

— Тогава, съжалявам, но не мога да приема дъщеря ви.

Смехът му бе равномерен и монотонен. Напомни ми за звук от механична играчка.

— Явно не страдате от липса на клиентела, щом можете да си позволите отказ, докторе. Поздравления.

И двамата останахме мълчаливи няколко секунди и се запитах дали не съм сгрешил. Този човек бе преживял истински ад и може би трябваше да бъда по-тактичен. Но нещо в държането му ме дразнеше. Всъщност просто бях отвърнал на неговата неучтивост. „Аматьорска реакция, Делауер.“ Уместно бе да проявя повече съобразителност.

Бях готов да отстъпя, когато той каза:

— Добре. Възхищавам се на хора, които отстояват възгледите си. Ще се срещна с вас, но не тази седмица, заминавам извън града… почакайте да погледна графика си… — Щракване и отново поп музика, мелодия на синтезатор в пищяща тоналност с валсов ритъм. — Единственият ми свободен следобед е във вторник другата седмица, докторе.

— Добре.

— Значи не сте твърде зает, а? Дайте ми адреса си.

Продиктувах му го.

— Домашен ли е?

— Работя в дома си.

— Разумно, по-малко разходи. Е, до вторник. Междувременно, можете да започнете със Стейси в понеделник. Свободна е по което и да е време след училище…

— Ще я приема, след като разговарям с теб, Ричард.

— Корав мъжага си, докторе. Трябвало е да се захванеш с бизнес като моя. Парите са далеч по-добри и също може да се работи у дома.

Алиби.

След телефонния разговор с Ричард изпитах желание да изляза от къщата. Налях чаша кафе на Робин и я отнесох в градината заедно със своята. Минах покрай лехата с многогодишни цветя, които Робин бе засадила през зимата, и продължих по извитото мостче към шадравана и водопада. След като оставих чашите на една каменна пейка, спрях да хвърля храна на рибите. Те се устремиха към мен още преди трошиците да достигнат до повърхността, и се завъртяха в сложни спирали до ръба. Оловносивото небе придаваше на водата тъмен цвят, а на люспите им — металически блясък. Въздухът бе хладен и в него не се долавяше никакъв мирис. Всичко бе неподвижно, както бе на местопрестъплението, но зеленината и водата разсейваха чувството за мъртвило.

По възвишенията септемврийската мъгла понякога става гъста. Имението ни е малко и уединено, защото се намира до незастроимата западна граница и е заобиколено от стари борове, които създават илюзията за усамотение. Тази сутрин върховете на дърветата бяха забулени в сив воал.

Приклекнах и протегнах пръстите си към по-едрия шаран. Неведнъж си бях казвал, че животът е нещо преходно и че съм късметлия да живея сред такава красота и относително спокойствие. Баща ми се бе погубил с алкохол, а майка ми геройски устояваше на изпитания, но винаги бе тъжна. Лично аз не можех да се оплача от нищо. Миналото не е усмирителна риза, но понякога притиска хората, свикнали отрано да понасят изпитания — като ужасно тясна дреха.

От ателието не се чуваше шум, но след малко зазвуча ритмичното почукване на длетото на Робин. Едноетажната постройка бе умалено копие на къщата — с високи прозорци и стара чамова врата, спасена от Робин преди разрушаването на някаква къща в центъра. Надникнах вътре и чух тиха музика — Рай Кудър. Робин бе на работната си скамейка, с коси, вързани с червена забрадка, и сив дънков гащеризон върху черна тениска. Бе така ниско приведена, че неизбежно преди залез-слънце щеше да я заболи гърбът. Не ме чу, когато влязох. Гладките й стройни ръце дълбаеха с длетото парче смърч от Аляска, вече добило форма на китара. До краката й се търкаляха стърготини, върху купчина от които удобно се бе излегнал Спайк. Едрото му тяло бе почти заровено в тях и се чуваше тихото му похъркване.

Погледах ги няколко секунди, докато Робин преценяваше звученето на бъдещия инструмент. Потупа по него, издълба късче дървесина, отново потупа и прокара пръсти по вътрешните ръбове, преди да продължи. Китките й бяха малки като на дете и изглеждаха твърде крехки, за да работят със стоманен инструмент, но умело боравеха с длетото като с китайски клечки за хранене.