Джонатан Келерман - Доктор Смърт

Агресивен, енергичен, властен. Някогашен студентски лидер и член на местния тенис клуб. Партньор за тенис на Боб Манитоу, който бе семеен лекар, но имаше вид на влиятелен бизнесмен. По необяснима причина си представях Ричард Дос като него: висок, внушителен, леко закръглен, с прическа като на повечето изпълнителни директори на големи компании: късо подстригани, пригладени коси, леко посребрели на слепоочията. Ушит по поръчка костюм в тъмен цвят, бяла или синя риза, вратовръзка и лачени обувки.

Ричард Дос бе метър и шестдесет, със загрубяло лице, стесняващо се от веждите надолу до остра, почти женствена брадичка. Имаше телосложение на танцьор — твърде слаб, с костеливи рамене и тънка талия. Ръцете му бяха едри, с грижливо поддържани нокти, лакирани с безцветен лак. Тенът му бе характерен за Палм Спрингс, рядко срещан напоследък поради страха, че слънчевите бани носят риск от меланома. Явно не бе от хората, които обръщат внимание на подобни предупреждения.

Косите му бяха черни, къдрави и въздълги, каквато бе модата преди няколко десетилетия. Бял човек с африканска прическа. Носеше тънка златна верижка на врата си. Черната му копринена риза имаше джобове с капаци и широки ръкави. Бе оставил двете най-горни копчета разкопчани и се виждаше част от почернелите му неокосмени гърди. Носеше сиви панталони от туид със спортна кройка и колан от змийска кожа със сребърна тока. Бе обут на босо в мокасини в същия цвят. В едната си ръка държеше черна чантичка за документи, а в другата — мобилния телефон.

Изкуших се да се пошегувам с холивудския му имидж. Приличаше на наивните кандидат-продуценти, които киснеха по кафенетата на „Сънсет Плаза“. Мечтатели с евтини жилища, зле поддържани коли на изплащане, твърде много свободно време и стремежи, скрити зад уж гениални идеи.

Ричард Дос бе пристигнал от Пало Алто и бе възприел типичния за Ел Ей стил почти до пародия.

— Случилото се с жена ми е доказателство за безсилието на съвременната медицина — каза той. Сребристият телефон иззвъня. Долепи го до ухото си. — Ало. Какво? Добре… Не, не сега. Чао. — Чу се щракване. — Докъде бях стигнал… да, съвременната медицина. Ходихме при десетки лекари. Подложиха я на всевъзможни изследвания. Скенерни, серологични, токсикологични. Направиха й две лумбални пункции. Никакъв резултат. По-късно разбрах, че не е имало смисъл. Неврологът просто гадаеше.

— Какви бяха симптомите й? — попитах.

— Болки в ставите, мигрена, чувствителна кожа, отпадналост. Всичко започна с умора. Винаги е кипяла от енергия. Беше висока метър и петдесет и пет, нямаше петдесет килограма. Танцуваше, играеше тенис и ходеше бързо. Промяната настъпи постепенно. Отначало мислех, че я е пипнал някой от грипните вируси, които често върлуват тук. Реших, че й е необходимо главно спокойствие, и гледах да не й се пречкам. Когато разбрах, че с нея става нещо сериозно, вече живееше в свой собствен свят, сякаш умът й бе на друга планета. — Той пъхна пръст под златната верижка. — Родителите на Джоан не живяха дълго, може би наследствеността й… Винаги е била грижовна майка, а престана да се интересува и от децата си. Според мен това беше най-очевидният симптом — безразличие. Към мен, към децата и към всичко.

— Джуди ми каза, че е била микробиолог. С какви изследвания се занимаваше?

Дос поклати глава.

— Твърде проста хипотеза: заразила се е с някакъв патоген в лабораторията си. Логично, но невярно. Това беше проверено веднага, предвидихме всички възможности — от микроби и алергии до свръхчувствителност към химикали. Работеше със зародиши, но растителни — патогени по зеленчуците, гъбични образувания, увреждащи растенията. По-точно, броколите. Получи субсидия за изследване на броколите. Обичаш ли броколи?

— Да.

— А аз — не. Съществуват микроорганизми, към които са чувствителни и растенията, и животните, но Джоан не е работила с нищо от тази категория. Разполагаше със свое оборудване и свои реагенти. Подложи се на всички изследвания на кръвта, използвани в медицината.

Пръстите му се заиграха с копринените маншети. Под единия от тях се подаваше часовник с черен циферблат, чиято златна верижка бе толкова тънка и прилепнала, че приличаше на татуировка.

— Да не се отплесваме — каза той. — Точната причина за заболяването на Джоан никога няма да стане известна. Да се върнем на най-важния въпрос: нейното безразличие. По-рано беше общителна, обичаше да бъде сред хора. Престана да излиза с когото и да било. Отказваше покани за бизнес вечери — била твърде уморена, не била гладна. А непрекъснато се излежаваше и се тъпчеше. Членуваме в кънтри клуба „Клифсайд“ и по-рано играеше тенис или голф там и ходеше на фитнес. Но спря. Лягаше си все по-рано и ставаше все по-късно. Накрая започна да прекарва цялото си време в леглото. Твърдеше, че болките ставали по-мъчителни. Казах й, че може би се дължат на липса на движение. Мускулите й закърняваха. Не ми отговори. Тогава тръгнахме по доктори. — Дос отново кръстоса крака. — Бързо напълняваше. Единственото, от което не се отказваше, беше храната. Бисквити, сладкиши, чипс, всичко сладко или мазно. — Смръщи устни, сякаш бе усетил лош вкус. — Накрая теглото й бе деветдесет килограма. Стана двойно по-тежка за по-малко от година. Четиридесет кила тлъстини — звучи невероятно, нали, докторе? Трудно бе да повярвам, че това е момичето, за което се бях оженил. Преди беше пъргава, атлетична. Изведнъж се почувствах обвързан с една непозната, към която не изпитвах никакво сексуално влечение. Когато човек е прекарал двадесет и пет години с някого, не престава да го харесва въпреки промените, но не мога да отрека, че чувствата ми към нея напълно изчезнаха. Престанах да гледам на тази жена като на своя съпруга. Опитах се да й помогна да намали храната. Предложих й да хапва плодове вместо сладкиши. Но отказа да ме послуша и започна да поръчва доставки от магазина за хранителни стоки в мое отсъствие. Можех да предприема драстични мерки, например да заключа хладилника, но храната беше единственото, за което живееше. Стори ми се жестоко да я лиша и от това.