По-нататък бе поместен материал едва отпреди два месеца. Кевин Артър Хопт, медицинско лице от „Бърза помощ“, работел нощна смяна и решил да съкрати лечението на дванадесет пияници, натоварени в линейката след повиквания за сърдечен удар. Закривал устата и носа на пациента с ръка на път за болницата. Бил разкрит, когато една от потенциалните жертви се оказала достатъчно силна да се бори. Арест, обвинение в многобройни убийства, самопризнания и тридесетгодишна присъда. В пресата Мейт бе повдигнал въпроса дали е разумно да се харчат пари на данъкоплатците за лечение на неспасяеми алкохолици.
Следваха статистически данни от Холандия, където евтаназията вече не се смяташе за престъпление, според които самоубийствата, подпомагани от медицински лица, бяха достигнали два процента от общия брой смъртни случаи в страната. Двадесет и пет процента от лекарите признавали, че са извършвали евтаназия на обречени пациенти и без тяхно съгласие.
Преди години, когато работех в педиатричния медицински център, членувах в организация, наречена „Комитет за защита на живота“. Шестима лекари, сред които и аз, бяхме избрани от ръководството на болницата да разработим програма за приключване на лечението на деца в последен стадий на неизлечими заболявания. Бяхме разнородна група и поради многобройните си разногласия не постигнахме почти нищо. Но всеки от нас знаеше, че поне веднъж месечно във вените на някоя тънка детска ръка се влива доза морфин, малко по-голяма от обичайната. Деца с ракови заболявалия или атрофирали дробове просто „преставаха да дишат“ малко след като родителите им са си тръгнали от болницата.
Някой милосърден човек слагаше край на страданията на дете, което и без това бе обречено, и спестяваше на близките му мъчението да гледат как бавно чезне.
Мотивът бе същият, от който Елдън Х. Мейт твърдеше, че се ръководи.
Защо това ми се струваше различно от приложението на хумнитрона, с който Мейт самодоволно парадираше?
Защото вярвах, че лекарите и сестрите в онкологичните отделения действат от състрадание, а мотивите на Мейт смятах за съмнителни?
Защото Мейт се държеше нагло и се стремеше към слава?
Може би бе долна проява на лицемерие от моя страна, че не упреквах хората, които поздравявах по коридорите, за опитите им да влизат в ролята на Бог, а се отвращавах от дръзкия подход на Мейт към смъртта. Какво от това, че дребничкият старец с писклив глас, изобретил машина за безболезнена смърт, не будеше симпатия? Нима душевността на „екскурзовода“ имаше значение, когато крайната цел на пътуването винаги бе една и съща?
Баща ми почина спокойно от постепенно напредваща цироза, бъбречна недостатъчност и общо отслабване на организма поради крайно нездравословен начин на живот. Мускулите му закърняха и кожата му увисна и пожълтя, докато заприлича на грозно джудже, което едва познавах. В тялото му се бяха натрупали толкова вредни вещества, че само за няколко седмици Хари Делауер премина от летаргия във вцепенение и кома. Ако бе умрял мъчително, дали сега щях да имам скрупули по отношение на хуманитрона?
А хората като Джоан Дос, страдащи, без да им е поставена диагноза?
Ако смъртта бе човешко право, нима медицинският етикет бе от значение? Чий бе животът в крайна сметка?
Религията предлагаше отговори, но когато Бог бъде изваден от уравнението, нещата се усложняваха. Може би това бе едно от доказателствата за Божието присъствие. Жалко, че не бях благословен с повече вяра и смирение. Какво щеше да стане, ако някой ден разберях, че съм болен от рак или застрашен от доживотна парализа?
Докато седях пред компютъра с ръка върху клавиша „Enter“, мислите ми отново се върнаха към последните дни на баща ми. Странно, защото рядко се сещах за него.
Представих си го здрав, с едра оплешивяла глава, гънки от тлъстина на врата и ръце, загрубели от дългогодишната работа в дъскорезницата. Когато се смееше, в дъха му се долавяше мирис на алкохол и цигарен дим. Правеше по сто лицеви опори и имаше тежка ръка. Едва когато стана на петдесет години, можех да му бъда равностоен противник на канадска борба, която бе ритуал за посрещане при все по-редките ми гостувания в Мисури.
Неволно се наведох напред, опрях лакти на бюрото и притиснах потните си длани една в друга, представяйки си как ръцете ни трепереха над масата в кухнята, докато двамата с татко напрягахме сили и издувахме мускули. Мама правеше гримаса на отвращение и излизаше. Когато баща ми навърши петдесет и пет, започнах да го побеждавам и много рядко да завършваме наравно. Отначало той се смееше. „Александър, когато бях млад, можех да се катеря по стени!“ После запалваше „Честърфийлд“ и намръщено напускаше стаята. Вече се връщах в родния си дом само по веднъж в годината. Десетте дни, през които държах ръката на майка си, докато той умираше, бяха най-дългият ми престой, откакто бях постъпил в колеж.
Читать дальше