Джонатан Келерман - Доктор Смърт

— Предполагам, че са й били направени всички изследвания на метаболизма.

— На хипофизата, щитовидната и надбъбречната жлеза. Научих достатъчно, за да стана ендокринолог. Но напълняването на Джоан се дължеше само на плюскането й. Приемаше съветите ми относно храната с безразличие, както и всяко мое мнение. Напълно се затвори в себе си. Погледни.

Извади от чантичката две снимки в найлонова подвързия. Не си направи труда да ми ги подаде, а просто протегна ръка и изчака да стана и да ги взема.

— Преди и след промяната — каза той.

Снимката отляво бе на млада двойка. Зелена тревна площ, високи дървета и внушителни бежови сгради. Преди години бях сътрудничил на професор от „Станфорд“ за изследователски проект и познах мястото.

— Аз бях в последния курс, а тя във втори — каза Дос. — Тази е правена скоро след като се сгодихме.

През седемдесетте много студенти ходеха небръснати и дългокоси, със скъсани джинси и сандали. По-късно реалностите на живота ги караха да улегнат и да добият по-приличен вид.

При Ричард Дос като че ли процесът бе протекъл в обратен ред. В колежа къдравите му коси бяха късо подстригани. На снимката бе с бяла риза, идеално изгладени сиви панталони, очила с рогови рамки и лачени обувки. Имаше бледо лице на зубрач, сякаш не видял слънце.

Обещаващ младеж, който би могъл да се издигне и да стане такъв, какъвто си го представях.

Изражението му бе студено. Нищо не издаваше вълнение и радост от годежа.

Момичето, чиито рамене бе обгърнал, бе усмихнато. Джоан Хеклър, макар и дребничка, каквато я бе описал, бе изглеждала доста привлекателна. Имаше светло, издължено лице, дълги прави тъмни коси, вързани с бяла панделка. И тя бе носила очила, по-малки от тези на Ричард и с метални рамки. На безименния й пръст блестеше диамант. Лятната й рокля бе яркосиня, твърде скромна за онази ера.

Още една зубрачка. Брак между себеподобни.

Казват, че когато двама души живеят заедно дълго време, започват да си приличат. Убедих се, че при Ричард и Джоан приликата е била в началото на връзката им, а после са станали различни.

Разгледах втората снимка, направена с полароид и леко избледняла. Безформената маса, която се открояваше на нея, не приличаше на човек.

Снимана бе голяма спалня. Върху табуретка до нея бе преметната смачкана златиста покривка. На стената бяха опрени куп бежови възглавници, върху които смътно се различаваше нечие лице, порцелановобяло и така подпухнало, че чертите му изглеждаха размити. Очите се губеха над напращелите бузи, а над пъпчивото чело едва се виждаха редки, плътно пригладени назад кестеняви коси. Отпуснатите устни не изразяваха нищо.

Бежовите чаршафи бяха издути, сякаш под тях имаше огромен плондер. От дясната страна забелязах изящно резбовано нощно шкафче от лъскаво тъмно дърво със златни дръжки. Тапетите над възглавниците бяха кремави на цвят, с шарки на цветя. Бе хваната само част от позлатената рамка на някаква творба на изкуството.

За миг изпаднах в шок при мисълта, че Ричард Дос е направил снимката след смъртта на съпругата си… но не, очите й бяха отворени и в тях се четеше нещо… отчаяние? Не, по-лошо. Тя жадуваше за смърт.

— Ерик я направи — каза Дос. — Синът ми. Искаше да има спомен.

— За майка си? — промълвих аз с пресипнал глас. Прочистих гърлото си.

— За това, което се случи с майка му. Честно казано, не можеше да се примири.

— Сърдит ли й беше?

— Не на нея — каза Ричард с раздразнение, сякаш говореше на слабоумен. — На положението. Така синът ми преодолява гнева си.

— Като документира причината?

— Като организира всичко. Събира го на едно място. Според мен това е страхотен начин за справяне със стреса. Така човек може да нагази сред емоционалната бъркотия, да анализира фактическото съдържание на събитията, да надникне в себе си и открие защо се чувства потиснат — а после да продължи напред. Какъв избор има? Да се предаде на страданието? Да допусне то да го съсипе?

Посочи с пръст към мен, сякаш му бях отправил някакво обвинение.

— Ако ти се струва коравосърдечно — каза той, — мисли каквото искаш, докторе. Не си живял в дома ми и не ти се е случило това, което се случи на мен. Измина година, преди Джоан да ни напусне. Имахме време да размишляваме. Ерик е гениален младеж, най-умният човек, когото съм срещал. И все пак трудно понесе всичко. Беше по време на втория му семестър в „Станфорд“, но си дойде у дома, за да бъде до Джоан. Посвети й се изцяло, така че ако това, че е направил тази снимка, ти се струва жестоко, имай го предвид. Майка му нямаше нищо против. Просто си лежеше. Точно така изглеждаше накрая. Никога няма да разбера как е събрала сили да се свърже с онова копеле, което я уби.